Тишината след бурята
The work is not suitable for people under 18 years of age.
Бурята не винаги идва с вятър и тъмни облаци. Понякога може да бъде дълга, друг път – кратка. Може да е природно явление, дори бедствие, което може да унищожи цял град, но може и да е нещо близко до нас под формата на човек – брат, сестра, приятел, дори и родител. Кой знае? Бурята не винаги идва със силния вятър, подобен на мощна вълна. Понякога идва с усмивка и едно ,,Здравей.’’.
Когато Мария се запозна с Катрин беше едва шестнайсетгодишна. На първия учебен Катрин не просто влезе в класната стая. Тя нахлу в нея като вихър, ураган, способен да отнесе всичко подредено, спокойно и невинно. Тя бе една от тези, които не стъпваха по земята, а се носеха по нея с походка, сякаш светът ѝ дължи не просто внимание, а извинение, че още не ѝ се е поклонил. С тъмна очна линия, устни червени като цъфнал мак, красиви и опасни и с телефон последен модел, крачеше към последния чин най – отзад, откъм прозореца.
Катрин беше буря и в нея имаше красота. Очите ѝ морско сини, но не това лазурно, спокойно море от картичките на морските градове, а онези дълбоки води, в които се крият забравени тайни и изчезнали кораби. Те излъчваха увереност, но под повърхността им имаше нещо по – страшно и дълбоко скрито от всеки. Тези очи високо и ясно казваха: ,,Можеш да си всичко, което поискаш!”. Мария вярваше на тези думи, защото кой не би повярвал на бурята, когато все още не знаеш, какво може тя да отнесе и унищожи.
Катрин говореше с всички, но се сприятели само с Мария. Мария бе тиха, с очи, които по – често гледаха обувките си, отколкото хоризонта. За разлика от Катрин, тя не бе в центъра на вниманието. Мария бе притисната от дългове. Имаше майка, която бе алкохоличка и баща, който ги бе изоставил. За да бъде в помощ, работеше нощем в кварталното заведение, като помагаше в кухнята и заради това сутрин очите ѝ натежаваха. Дрехите ѝ бяха обикновени и не се отличаваха с нищо, а се сливаха сред тълпата, но имаше мечти и добро сърце, което вярваше, че приятелството е обещание, което никога не се нарушава.
- Знаеш ли, че можеш да си платиш всички сметки за един месец само с едно видео? – каза веднъж Катрин, докато пиеха кола на една от пейките в училищния двор. – Имам сайт, в който момичетата са себе си. Те говорят, танцуват, понякога се показват. Мъжете обичат да ги гледат. Сигурна съм, че с това невинно лице ще те обожават.
Мария се засмя – първо плахо, после притеснено.
- Не съм такава! – каза тя и отпи от кенчето си.
- Каква? – отвърна Катрин и се засмя – Такава, която иска да я забележат? Момиче, което да не гладува повече, да има повече свобода.
И така започна всичко – снимки, клипове, музика, малко грим, закачливи коментари, пари. Мария не каза на никого, дори на майка си. Тя не искаше да разочарова Катрин – единствената, която я накара да се чувства красива и специална.
Точна така започна бурята, но не със силен вятър и предупредителен гръм, а с прошепнато изкушение.
Първите седмици бяха лесни. Мария получаваше комплименти, дребни подаръци, пари – повече отколкото си бе представила. ,,Ти си специална! Ти си красива!’’ . Тези думи ѝ пишеха непознатите мъже, които никога не показваха лицата си. Въпреки това момичето не бе сигурна в тяхната достоверност, но ѝ бе приятно, че е забелязвана. После дойдоха адресите.
- Това е просто среща. Ще изпиете по едно, ще си говорите. Не е нещо, което не си правила. Ще спечелиш лесни пари.
С тези думи Катрин бе настоятелна, а когато Мария се колебаеше се появяваха думи като ,,егоистка’’, ,,предателка’’, ,,неблагодарница’’. Така тя отиде. После още веднъж и още веднъж. На третия път започнаха кошмарите. Мъжете не ѝ даваха избор. Тези, които ѝ отваряха вратата не търсеха разговори. Погледите им бяха празни, а ръцете – настойчиви. Тя се прибираше с наранявания, които не личаха отвън, но от вътре я разкъсваха на милион малки парченца и бавно я унищожаваха.
След поредната вечер на мълчаливо страдание Мария каза ,,не’’. От този момент телефонът на момичето не спря да звъни. Катрин постоянно я търсеше, Звънеше ѝ по сред нощ, пишеше ѝ гневни и заплашителни съобщения, след което я умоляваше. Но след поредния отказ, думите ѝ ставаха все по – нападателни.
Един ден Мария изчезна. Изтри всички нейни социални мрежи без обяснение, дори липсваше онова театрално съобщение: ,,Изтривам се от социалните мрежи, за да преоткрия себе си.’’. Спря да ходи на училище и да излиза. Вече не отговаряше на съобщенията на Катрин. Стоеше сама в стаята си, в която пердето беше спуснато, а прозореца – затворен. Въздухът в апартамента бе тягостен, попит от забравени спомени и неизмити чаши, оставени от майка ѝ, чийто живот бе бутилките, подредени като икони на вярата в ъгъла на кухнята. На Мария ѝ остана тишината и едно бюро. На него имаше тетрадка с разкъсани страници и един лист, който бе изписан. На него нямаше заглавие, нито получател и адрес. Само думи, изписани с писък на една душа.
,,Бурята. Какво е тя? Внезапен порив или очакван край? Страдание или шанс за ново начало? Може ли да е всичко това за теб и за мен или е объркано явление като моята душа, счупена на милиони парченца. Не знам как бих могла да знам. Единственото, което знам още от малко дете, още от когато с баща ми стояхме на пристанището с часове и просто наблюдавахме корабите е че бурята започва внезапно. Пейзажът пред нас може да е спокоен, вълните тихо да галят пясъка, душите ни да са в покой и тя най – неочаквано ще се появи. Слънцето ще бъде скрито от тъмни облаци, както очите на пречупена душа с милиони горещи сълзи. Точно тогава всичко, което имаш ще бъде унищожено, така както едно дърво може да бъде изпепелено от силен гръм. Силният вятър, който чупи клони, може да унищожава и разкъсва нечия душа – моята душа, която бе крехка като стъклена чаша. Но след всеки гръм, след всяка мълния плъзната по земята, идва онзи момент на тишина и спокойствие.’’
Майка ѝ откри това писмо три дни по – късно. Не защото се беше притеснила за дъщеря си, а защото ѝ беше свършила водката и имаше нужда от пари. Когато отвори вратата, Мария беше там. Тя бе студена, а в ръката ѝ нямаше нищо. А на бюрото бе всичко – сърцето ѝ разкъсано на букви. То бе раздробено, но и подредено. Това не беше самоубийство. В стаята нямаше лекарства, нито бележка за сбогом. В нея цареше само една истина – онази, че никой нямаше да я потърси. Полицията видя депресия. Видя едно проблемно момиче с майка, която бе алкохоличка и липсващ баща.
Но ти, читателю, ще видиш нещо друго. Ще забележиш бурята и онези, които я предизвикаха.
© Гергана Будинова All rights reserved.