Перуанецът Хосе, който бе служител в посолството на Перу в България, подскочи стреснато на стола си, когато мобилният му телефон зазвъня. Щом видя името на баща си, изписано на екранчето, опря дланите си една в друга и изрече кратка молитва. Не бе очаквал да получи отговор толкова скоро. Сърцето му заби като лудо, докато посягаше да приеме обаждането.

  – Здравей, Хосе – каза с благ глас баща му.

  – Здравей, татко – отвърна Хосе и притвори очи, защото му се виеше свят от напрежение.

  – Хосе, с майка ти обсъдихме сериозно въпроса. Поискахме съвет и от чичовците ти, и от кръстницата ти, и от други близки роднини. Знаеш, че всички ние ти желаем само най–доброто. Знаеш, че твоето щастие за нас е най–важното нещо на света. – Възрастният мъж замълча за момент.

  – Татко?

  – Сине, не бива да се жениш за това момиче.

  Хосе пребледня и прехапа устни. Имаше чувството, че всеки момент може да припадне.

  – Сине, трябва да разбереш, че тя не е за теб. Всички, от които поисках съвет, са на това мнение. Всички ние имаме високи очаквания към теб и вярваме, че няма да се подадеш на мимолетни емоции.

  – Но, тате, аз я обичам. Наистина.

  – О, я стига! И аз съм бил млад, знам как кръвта кипва понякога, подклаждана от плътски страсти, но знам и какво е разочарованието, когато осъзнаеш, че са те подвели.

  – Тя не ме е подвела, тя също ме обича.

  – Сине, ти носиш отговорност не само пред мен, но и пред дедите ни, в чиито вени е текла чиста благородническа кръв.

  – Тате, прабаба ми, твоята баба, беше индианка.

  Настана тягостна тишина, чуваше се само учестеното дишане на възрастния мъж.

  – Сине, нека не говорим за грешките на другите, а да помислим как може да се разреши проблемът.

  – Проблем няма, татко. Двамата с Нина се обичаме и ще се оженим – отвърна твърдо Хосе.

  – Не смей да ми говориш така! Аз, който винаги досега съм те подкрепял, не заслужавам такова отношение! Освен това, знаеш колко е крехко здравето на майка ти и предполагам не искаш да я вкараш преждевременно в гроба с някоя глупава постъпка.

  Хосе трепереше от напрежение.

  – Аз…

  – Млъкни и ме слушай! Позабавлявай се с нея, но не я взимай за жена, ако не искаш да опозориш рода си!

  – Татко, тя е свястно момиче!

  – Не ми повишавай тон! Много добре знам каква е! Чистачка в посолството, едва завършила гимназия. „Нина”, ха, това на техния език какво означава? Да не говорим, че брат ù е олигофрен!

  – Брат ù не е олигофрен, просто е ням! Не виждам какво значение има какъв е брат ù!

  – Сине, нека се успокоим и да поговорим разумно. Тук е пълно с прекрасни момичета от добро потекло, които с удоволствие биха се омъжили за теб. Възпитани момичета от нашата черга. Не си проваляй живота заради някаква си…

  – Някаква си?

  – Сине, тя се е лепнала за теб заради парите.

  – Откъде знаеш?

  – Всички плебейки са такива.

  – Мисля, че няма какво повече да си кажем, татко, дочуване – промълви с треперещ глас Хосе.

  – Само да си посмял да ми затвориш!

  – Аз съм решил…

  – Решил си да погубиш майка си, това си решил. По цял ден плаче горката! И да знаеш, че няма да се поколебая да те лиша от наследство, ако не ми се подчиниш. Няма да дам благословията си на такъв брак! – изрева бащата и затвори.

  Хосе беше уплашен и разколебан. Отрасъл и възпитан в консервативно, силно религиозно семейство, той смяташе волята на баща си за закон, поне досега. Въпреки че обичаше Нина с цялото си сърце, той започваше да се чуди дали да не жертва любовта си в името на семейния мир. Не му пукаше за наследството, но не искаше, и не можеше, да пренебрегне хората, които го бяха дарили с живот и които даваха мило и драго за неговото добруване. Опитваше се да намери някакъв изход, но не можеше да подреди обърканите си мисли. Накрая реши да отиде на църква да се помоли. Там той дълго време шепна молитви, коленичил върху студения мраморен под.

  През нощта му се присъни Бог, нещо което никога преди не му се бе случвало. И Бог му каза с благ, но твърд глас:

  – Можеш да се ожениш за Нина, но само при условие, че немият ù брат проговори испански.

  Хосе се събуди, плувнал в пот. Жестоките слова кънтяха в измъченото му съзнание – “можеш да се ожениш за Нина, но само при условие, че немият ù брат проговори испански.”  

 – Защо, Господи? Защо ме наказваш така?

  Хосе реши да поговори с Нина и да се опита да я убеди, че връзката им няма бъдеще и че ще е по–добре да се разделят. Смяташе също така да си събере чукалата и да се махне от България. Завинаги.

  Още докато се уговаряха къде да се срещнат, Нина усети, че нещо не е наред. Тя учеше усилено испански и вече разбираше почти всичко, така че гузното мърморене на любимия ù се стори странно и доста притеснително.

  – Да не си болен, миличък? – попита Нина, докато двамата се настаняваха на една от външните маси на кварталното кафене.

  – Нищо ми няма.

  – Блед ми се виждаш.

  – Нищо ми няма.

  – Познавам те достатъчно добре. Не ме лъжи!

  Хосе сведе глава, още малко и щеше да се разплаче.

  – Кажи нещо! Плашиш ме така!

  Хосе хапеше устни, събирайки сили да я погледне в очите. В прекрасните нежни, влюбени, сини очи. Нина бавно протегна ръка и го погали по бузата, после повдигна внимателно брадичката му и потърси контакт с блуждаещия му поглед.

  – Да не е умрял някой? – попита плахо Нина.

  – Не.

  Леко поуспокоена, Нина се наведе напред и целуна Хосе по челото.

  – Не ми казвай, щом не искаш.

  – Аз…

  – Какво?

  Хосе отвори уста, но не успя да продума.

  – Плашиш ме! –  Хосе пак сведе глава, заради което получи мощен шамар от Нина, в чиито очи вече горяха гневни пламъчета. –  Защо ме мъчиш така?

  Плесницата стресна Хосе, но същевременно подейства като катализатор на емоциите, които се бе опитвал да обуздае. Той се хвърли в прегръдките на любимата си и започна да я целува страстно. Тя му отвърна с подобаваща жар.

  По едно време двамата усетиха, че някой стои до масата и ги наблюдава. Извърнаха едновременно глави и видяха Пепи – немия брат на Нина. Момчето изглеждаше поразено от видяното.

  – Пепи, всичко е наред. Той е мой приятел. Спокойно, Пепи – каза Нина, като се чудеше какви ли ужасни мисли минават през главата на слабоумния ù брат.

  Момчето посочи с пръст Хосе и размърда устни, издавайки грозни гърлени звуци. След доста усилия успя да произнесе две срички:

   – Ти…ти… –  Посочи сестра си и измуча: – Кака.

   – Да, какиното – насърчи го Нина. – Той и аз, двамата с него сме приятели.

   – Ти…ти… кака…ти…ти…кака – бърбореше Пепи, сочейки с пръст ту към Хосе, ту към сестра си.

  Хосе възкликна и се ококори.

  – Той проговори испански!

  – Какво? – попита Нина и го изгледа недоумяващо.

  – Ти…ти…кака…ти …ти…кака.

  Хосе си представи семейната вила край езерото Титикака, където бяха преминали най–хубавите му детски години, и се усмихна.

   – Нина, ще се омъжиш ли за мен?

  Нина го стрелна с кос, леко объркан поглед, сякаш не бе сигурна дали е чула добре, после прекрасните ù очи засияха от щастие.

  – Разбира се, но не и преди да съм успокоила братчето си.

  – Ти…ти…кака…ти…ти…кака.

  – Да, Пепи, аз и той… той и аз… ние се обичаме.