Бученето на пулсиращото столично движение ù причиняваше главоболие. Крачеше бавно, забола слушалки в ушите с отчаяна  нужда спокойствие. След тежката работна седмица единственото, за което бленуваше Надя в петъчната вечер, не бяха шумни компании, кръчми, клубове, концерти. Искаше единствено тишина. Тишина, в която да се опита да осмисли откритието, което направи днес. А именно, че шефът въртеше любов с една нейна колежка.

             Беше шокирана. Отчаяно се пазеше от всякакви интриги, но работеше в малък екип и дори  само това, че изслушаше другите, дори и самият факт, че бе част от него, беше достатъчно да я замеси в помията до там, че често мечтаеше за работа, в която няма да ù се налага да общува всеки ден в такива количества с толкова шарени хора.

 Гореспоменатото ù го бяха споделили на един семинар в прав текст, което тогава я застреля. Категорично отказа да повярва. Трябваше ́ù около седмица, за да си позволи лукса дори да  допусне малката вероятност това да е възможно,  но скоро започна да обръща внимание на всеки поглед, жест и реплика и откри рязка промяна в поведението и на двамата. Днес вече бе 50,00000001% сигурна, че това е вярно. Отново трябваше да признае пред себе си, че за пореден път се е излъгала в преценката си за околните. Още повече в началника си! Винаги го е смятала за сериозен, зрял мъж, уверен в работата си, деликатен с подчинените си, надарен с благ характер и притежаващ някаква екзотична чувствителност, зорко пазена единствено за най-близките му. Разочарованието от него и от колежката избледняваше за сметка на все по-натрапчивата промяна в поведението, която забелязваше и у двамата. Началникът спря да се усмихва, а колежката започна да се изразява жлъчно и двусмислено по начин, по който никога не го е правила преди. Разочарованието се превръщаше в отвращение и Надя искаше да го спре навреме. Искаше да се успокои преди чувствителното ù сърце  да навреди на работата и  на взаимоотношенията ù с околните.   

            „Ама и аз какво съм се завайкала!” – мислеше си – „Нима това не е една съвсем нормална част от живота! Какво толкоз! То си е техният живот, а те са големи, свободни хора. В случая нямам никакво право да съдя. Никакво!”

Емоционалността, съчетана с вехтия и ненужен в наше време  пост-романтичен морал, бе пагубен за чувствително сърце на девойката. Опитваше се да се самоуспокои, тъй като кънтенето в сърцето бе на път да прерасне в мизантропична криза.

            „Възможно ли е да полудея, ако продължавам все  така да приемам навътре всичко?!”

             С надежда, че музиката ще ù помогне по някакъв начин, бавно спусна ръка към джоба си.  Не успя да напипа малкия mp3 плейър,  усети телефона си да вибрира деликатно и вместо да се скрие в концерта за валдхорна и оркестър, го извади и погледана дисплея, който я информира, че я търси братовчедка ù Грета.  Лицето на Надя се оживи внезапно и блесна като слънце, надникнало от края на някой облак. Чевръсто  дръпна слушалките от ушите си. Обожаваше Грета. Най-милите детски спомени бяха свързани с нея и с летните ваканции в провинцията при любимия им дядо.

Бяха  пораснали заедно от ожулените колена до първото любовно разочарование.

            Наскоро се бяха чули.  Грета бе споделила, че е напуснала работа, отдала се е на леност и същевременно понякога общувала с човек, с който именно Надя я беше запознала. Тогава тя  разказа за него с такова вълнение, че на Надя сърце не ù даваше да сподели своите си терзания. Животът на братовчедка ù беше поел в канава, в която  тя се беше сблъскала с неочаквани проблеми и тогава  Надя се бе почувствала длъжна да спести всичко свое и да насочи разговора единствено  към Гретините преживелици.

            - Д`растииии! – вдигна телефона тя. „Дали да ù кажа за шефа?!”

Гласът на Грета обаче  трепкаше.

            - Ало, Наде?!  Къде си?

            - Прибирам се от работа, беше гадна седмица и се разхождам малко.

            - Можеш ли да седнеш някъде? – трепкането премина в тревожно вибрато.

            - Какво има, Грете?

            - Ооооох...!!! – Въздишката излетя от слушалката и болезнено проби ухото ù. Никога не бе чувала Грета да звучи така. – Чуй ме, Наде! Дядо почина снощи!

 Последва пауза, която нищо не би могло да запълни.

-  Ка... как... к... ког... - запъна се тя. Новината я помете като вълна пясъчен замък.

  Грета започна да говори бързо, едва смогвайки да си поема въздух.

- Изглежда е станало през нощта. Отидох да го посетя  към десет сутринта. Не ми отвори. Аз имам ключ и... Виж... обадих се на татко още на момента... той вече е тук... искахме да свършиш работа и тогава... мама не може да дойде! Нямало директен полет  от Дюселдорф... и...

  Грета се разплака.

                   - Грета!... ГРЕТА!!! – Развика се тя и разминалият се току-що с нея младеж я изгледа, като луда. – Грета, чуваш ли ме?!?!

                   - Да... - хълцаше от отсрещната страна на линията разстроената братовчедка – Чувам те и ще те чакаме. Леля уреди погребението за утре... виж... съжалявам... аз...

                   - Тръгвам! Тръгвам още сега на момента! Ти затвори телефона и си поплачи... обичам те... идвам.

„Мъртъв... дядо е мъртъв... мъртъв!!!“ Повтаряше си, но не можеше, не бе готова да  приеме новината. Вдигна телефона и  набра човека, за който мислеше преди обаждането на братовчедка си. Разговорът с шефа протече по възможно най-краткия начин. Тя каза, че е възможно да се появи на работа чак във вторник, тъй като е починал неин близък,  а той отговори  „не се притеснявай, можеш да отсъстваш колкото ти е  необходимо“.

След двадесетина минути вече бе в квартирата си и отвори уискито, което пазеше за гости. Искаше да улесни невъзможното идване на съня.

На сутринта стана в шест и потегли, шофирайки с някакво неясно чувство, че нещо ù убягва. Повтаряше си хипнотично  дядо е мъртъв... мъртъв... но натрапчивото усещане сякаш бе седнало на съседната седалка и не я напусна през целия път.

            Къщата, в която беше преминала най-важната, най-милата част от спомените на Надя, се намираше в квартал, който се смяташе за тузарски. Бе близо до центъра на града и до градската градина. Самата къща бе огромна, двуетажна, с голяма градина отпред и гараж отдясно на входа.  Някога по празници в този двор нареждаха четири големи маси, на които се подреждаше цялата фамилия, а пред гаража паркираха четири автомобила. Помнеше игрите в този двор, глъчката по празници и вечната топла, мъдра усмивка на дядо си, който беше успял да научи и нея и Грета на отзивчивост, човеколюбие и твърдо уважение към старите семейни ценности. Най-ценният дар, който бе дал и на двете, обаче беше морален принцип, който Надя така и не успя да обоснове пред никой, а именно да отвръща с добро на всяка цена.

На всяка цена!„Особено когато отвътре крещите за отмъщение. Особено когато се чувстваше несправедливо ощетени, а след два дни същият човек идва да ви моли за услуга. Точно тогава не му припомняйте постъпката му, не му го връщайте... тоест върнете му го, но с добро. Моля ви и двете... винаги с добро!“  Така и не успя да говори с Грета за добродетелите, които дядото им беше оставил като наследство.

            Думите на дядото, зазвучали в главата на Надя, не  бяха случайни. Паркира своя Голф точно зад Волво в цвят тъмно бордо, притежание на една нейна леля, първа братовчедка на баща ù, и още щом зърна колата, потрепери неприятно. За нейно щастие усещането премина бързо, тъй като Грета беше забелязала пристигането на Надя и бе излетяла навън.

-         Наде!

-         Грета!

Двете се прегърнаха разплакани.

            - Аз го намерих! Умрял е в съня си – хлипаше братовчедка ù – а предишната вечер му бях на гости, вечеряхме, приказвахме и въобще...

            - Успокой се... - опита се да я утеши Надя, въпреки че тя  също бе на ръба на самообладанието и всеки момент щеше да скочи оттам  – разкажи ми за... за какво си говорехте?

Грета се хвана като за спасителен пояс в репликата и заразказва:

           - Ами... точно за различните погребални обичаи в различните култури. Той беше впечатлен от езическото изгаряне. Каза, че не иска някой пиян поп да му каканиже над тиквата, че е много по-добре да му хвърлим пепелта в Дунава, а днес... представяш ли си. - Надя беше обезсилена от мъката и хълцанията, които мокреха рамото ù.

              - Аааа, тука си вече, мойто момиче! - Чуха и двете глас, който избърса сълзите им. На прага бе застанала около петдесет годишна жена с боядисани в цвят като на волвото коси, малки очички и сдържана лека усмивка.

              - Тука съм, лельо – каза Надя и наведе глава. Не искаше да среща нейния поглед.

Лелята тръгна към нея и заговори:

             - Ела първо да се сбогуваш. Така е редно!  – каза тя, след като хвана Надя под ръка и я поведе към къщата, бърборейки неспирно -  Не е задължително да го целуваш, достатъчно е дори само да се наведеш или да го докоснеш. Хайде! Пък после ще ти покажа в брошурата как ще изглежда паметникът. Да знаеш, реших да има и ангелче върху него, колебая се обаче какъв цвят да е оградата. Но после, първо се сбогувай с дядо си и ела да се подкрепиш.

Двете влязоха в голямата всекидневна, започваща веднага след малкото антре. В стаята около маса, отрупана със всевъзможни сладки, напитки и хапчици, набодени на клечки, тихо си приказваше нейният чичо заедно с няколко далечни роднини и приятели от пенсионерския клуб, в който ходеше приживе дядото. Всичко бе недокоснато  и такова, каквото го помнеше Надя от последното си гостуване, с изключение на няколко свещи и тъмен ковчег със сребърни дръжки, сложен пред дивана. В него застинал, блед, с мъртво достолепно спокойствие на фараон лежеше дядо ù. Надя се приближи бавно „Как ми се иска да знам, че просто спи“ наведе се и целуна покойника по студеното чело. Една сълза падна върху  бузата му.

            - Готова ли си? - приближила незабелязано до нея я попита лелята. Надя подскочи от изненада и обида. Тя обаче не забеляза реакцията на племенничката си и продължи – Кажи ми колко ще останеш? Ще бъдеш ли тук за завещанието? Искам утре да отидем и да го отворим. Казвам ти го, защото сигурно ти и Грета на сто процента имате по нещо.

            Надя зяпна. Погледна я в очите и чувствата заседнаха беснеещи в нея, като рояк ядосани оси. Прехапа долната си устна. Изпитаната като от ужилване болка ù помогна да се  овладее, след което мигновено я  осени  прозрението, което бе имала през целия ден. То придоби ясни очертания и те очертаваха, рисуваха силуета на роднината пред нея. Реши, че трябва да се махне, да разкара тази жена от погледа си.

-         Ще изляза на двора при Грета – събра сили да каже.

-         Добре, върви, после ще се разберем! – отвърна лелята.

Свежият въздух навън, зачервените очи на братовчедката и любимият двор, пълен с отминали преживелици, ù подейства успокояващо. Грета седеше на стъпалата отпред и  гледаше с празен поглед калинка, мъчеща се да се качи по една тънка тревичка.      Надя седна до нея безмълвна. Думите бягаха и от двете. Вътре в къщата се чуваше единствено гласът на лелята, която обясняваше за някакъв голям кипарис.

            След малко Грета въздъхна дълбоко.

-         И само като си помисля за последната му вечер...

            - Стига, стига си мислила за това – обърна се към нея Надя. Погледът на Грета сякаш минаваше през предметите. Празен и невиждащ.  – Хайде да се раздвижим, искаш ли?

            - Не, не искам. Нищо не искам...

Изведнъж Надя рязко стана. Нещо в нея започна да цъка неумолимо, а апатичното състояние, в което изпадна Грета, сякаш ускоряваше хода му.

           - Послушай ме,  разходи се - каза – Непременно! И то още сега, на момента! Чуваш ли... тръгвай... моля те! – сетне се обърна и влезе в къщата. Завари леля си да мърмори недоволно нещо по отношение на някои от цветята в големия венец, поръчан за погребението.

            - Искам да видя стаята си – обърна се към нея Надя

- Добре, но знай, че там отдавна никой не е влизал.

           - Нищо – дигна едното рамо девойката и се отправи към стълбите, водещи към втория етаж. С всяко стъпало краката ù обаче натежаваха. Сърцето ù заблъска бясно и вълнението от очакваната среща с безвъзвратно изтеклото време се трансформира в предчувствие, което я плашеше.  Посегна нерешително към бравата и бавно отвори. С влизането усети застоял въздух, който вонеше на прах, мухъл и миши изпражнения. Тук трайно се беше настанил призракът на годините, който я очакваше като гладно и хищно животно.

Очакваната  меланхолична носталгия се превърна във вледеняващ, парализиращ ужас.

Видът на мебелите и зарязаните преди години вещи я пробождаше в гърдите с обвинителния си вид. Бюрото, на което пишеше домашните си, и леглото, на което изгуби девствеността, зарязаните няколко самотни книги и кутийката за бижута. Всички вещи сякаш вдишваха от напрежението ù, завъртаха се пред очите, като „колело на късмета” от  телевизионна игра, а цветовете им се  размазаха. Застоялият въздух вече бе воня, която се закани  да изтръгне стомаха през гърлото ù.

Чу в главата въпрос.

         „Къде беше?! Защо ни изостави?„

Преглътна с усилие събиращата се в гърлото горчилка и примигна, в опит да овладее чувствата, които  заплашваха всеки момент да пробият крехката стена на самообладанието, което се опитваше да си наложи. Събра сили в скованите си крака и се приближи до прозореца. Огледа бавно и съсредоточено като учен-изследовател,  търсещ нещо много, ама много специално и известно само нему.

Когато го откри, извади запалка от джоба  и посегна към завесата с усмивка, която никой не би искал да вижда на младо женско лице.

Като в полусън  излезе и на долния етаж отново се натъкна на леля си.

- Лельо, аз ще отида да си взема цигари. Имам нужда от малко въздух. – Каза спокойно.

- Добре, мойто момиче, но се връщай бързо. Чакаме катафалката вече,  ще дойде всеки момент.

Лелята звучеше мило и меко.  

 Вътрешно Надя беснееше.

„Трябва ли все да ме наричаш „мойто момиче”! Пък и като дойде, к`во? Аз  ли ще я карам?“ 

Но отговори тихо.

-         Добре, идвам. Трябват ми само няколко минути.  

Когато стигна до черния си Голф и понечи да отключи, се сети отново за дядо си и неговите сковани ръце. Ръце, които никога не бе виждала да треперят. За разлика от нейните, които категорично отказваха да се подчинят. В крайна сметка потното ù тяло успя да залепне на шофьорското място и Надя форсира двигателя, чието ръмжене, като на ранен хищник, влезе в унисон с псувните, които избълва срещу леля си.

            Подкарала бясно и още не напуснала града, се размина с черен мерцедес-катафалка и  две пожарникарски коли, като едва не се на тресе в едната.   Скоро летеше към София, хипнотизирана от мъртвешките, тебеширени примигвания на осевата линия. Взе разстоянието за около три часа и половина.

Бе истинско чудо, че не катастрофира!

Със задушаващо-горчиво усещане в гърлото влетя в квартирата си,  преглътна с кратки хълцания напираща в очите  емоция  и започна да се съблича. Едва когато се затвори в банята и струята я обви в топлата си прегръдката, Надя освободи безутешната болка, като остави сълзите  да се смесят с обливащата лицето ù вода.