Dec 31, 2016, 1:36 PM  

Това, без което не можем (за конкурса)

3.1K 6 11
3 min reading

      Помръдна едва-едва. Ръцете го боляха. Всичко го болеше.

      Дочу като в просъница:

      - Излиза от комата! Господи, съвзема се!

    Застена… Споменът изведнъж го връхлетя. Искаше му се да крещи, но нямаше сили.

     - Слава Богу! Ще живее! – пак дочу през режещата болка, която раздираше цялото му тяло.

     „Идиоти! Защо ми е такъв живот?!“ – светкавично му мина през ума и той се опита да изпсува. Но беше толкова отпаднал, че се получи комично прошепване, вместо яростна псувня.

      Отказа се.

      Сложиха му обезболяващо.

      Отпусна се.

      Заспа.

 

   Колко време беше минало – дни ли, месеци ли, не можеше да прецени, когато го преместиха в друго отделение – за болни, вече прескочили трапа.

     Един ден попита защо близките му не идват да го видят. Тогава разбра… Не бяха оцелели. Нямаше си никого на този свят.

     И дом нямаше. Беше изгорял. И едното му око липсваше. На всичкото отгоре след травмата влачеше левия си крак и заваляше говора. Престана да яде. Не искаше да живее. Сложиха му сонда. Нямаше мърдане. Трябваше да съществува, защото Те искаха. Колкото и да ги псуваше, на Тях това не им правеше лошо впечатление. Дори му се усмихваха… Престана да ги псува. Просто нямаше смисъл. Реши да смени тактиката. Примири се уж. И започна да разучава. Как да отиде на висок етаж, с прозорци без решетки.

 

       Мина време. Не искаше и да знае колко. Вече го извеждаха на разходка в двора на болницата.

    Първо я почувства някак… После я видя на една пейка. Сгушила се уплашено, като гургулица със счупено крилце. Седна до нея. Разприказваха се. Сетне дълго държаха ръцете си…

 

     В следващите утрини се събуждаше с усмивка. Мислеше си за Нея… Знаеше вече необезопасения път към единствения прозорец без решетка на единадесетия етаж. Побърза да каже на лекуващия, че трябва да се вземат мерки, защото някой отчаян пациент може да се хвърли оттам.

       Тази слънчева утрин и двамата ги изписаха от болницата. Тръгнаха към новата му къща. Общината я бе изградила на мястото на изгорялата. Прегърнати! Бавничко… Вървяха и се целуваха…  

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Росица Танчева All rights reserved.

The work is a contestant:

2 place

Comments

Comments

Editor's choice

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...