Eia (Росица Танчева)
436 13844
31.12.2016 г., 13:36 ч.  

Това, без което не можем (за конкурса) 

  Проза » Разкази
2501 6 11
4 мин за четене

      Помръдна едва-едва. Ръцете го боляха. Всичко го болеше.

      Дочу като в просъница:

      - Излиза от комата! Господи, съвзема се!

    Застена… Споменът изведнъж го връхлетя. Искаше му се да крещи, но нямаше сили.

     - Слава Богу! Ще живее! – пак дочу през режещата болка, която раздираше цялото му тяло.

     „Идиоти! Защо ми е такъв живот?!“ – светкавично му мина през ума и той се опита да изпсува. Но беше толкова отпаднал, че се получи комично прошепване, вместо яростна псувня.

      Отказа се.

      Сложиха му обезболяващо.

      Отпусна се.

      Заспа.

 

   Колко време беше минало – дни ли, месеци ли, не можеше да прецени, когато го преместиха в друго отделение – за болни, вече прескочили трапа.

     Един ден попита защо близките му не идват да го видят. Тогава разбра… Не бяха оцелели. Нямаше си никого на този свят.

     И дом нямаше. Беше изгорял. И едното му око липсваше. На всичкото отгоре след травмата влачеше левия си крак и заваляше говора. Престана да яде. Не искаше да живее. Сложиха му сонда. Нямаше мърдане. Трябваше да съществува, защото Те искаха. Колкото и да ги псуваше, на Тях това не им правеше лошо впечатление. Дори му се усмихваха… Престана да ги псува. Просто нямаше смисъл. Реши да смени тактиката. Примири се уж. И започна да разучава. Как да отиде на висок етаж, с прозорци без решетки.

 

       Мина време. Не искаше и да знае колко. Вече го извеждаха на разходка в двора на болницата.

    Първо я почувства някак… После я видя на една пейка. Сгушила се уплашено, като гургулица със счупено крилце. Седна до нея. Разприказваха се. Сетне дълго държаха ръцете си…

 

     В следващите утрини се събуждаше с усмивка. Мислеше си за Нея… Знаеше вече необезопасения път към единствения прозорец без решетка на единадесетия етаж. Побърза да каже на лекуващия, че трябва да се вземат мерки, защото някой отчаян пациент може да се хвърли оттам.

       Тази слънчева утрин и двамата ги изписаха от болницата. Тръгнаха към новата му къща. Общината я бе изградила на мястото на изгорялата. Прегърнати! Бавничко… Вървяха и се целуваха…  

© Росица Танчева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Това, без което не можем »

2 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз го правя, далеч съм от мейнстрийма...
    Весело посрещане на Новата година и на теб, Росица!
  • Благодаря, Петър! Не мислех, че тук все още някой чете отдавна публикувани разкази. Щастлива Нова 2019 Година!
  • Невероятен разказ!
    С малко думи е казано много.
  • Харесах мисловните превъплъщения на героя. И финала разбира се Успех!
  • Да, Роси,точно без това което не можем е спасило героя ти. Какво чудно нещо е любовта!
  • Този май ще ми е любим поне до следващия Много хубав разказ,Роси!
  • Ех, че красиво и позитивно!
  • Благодаря! Приемете и моите пожелания за здраве и творчески успехи през новата година!
  • Припомни ми историята на "грешния" Йов, Роси! Браво! Умееш да погледнеш на света от най-неочаквания ъгъл. Принуждаваш ме да сложа разказа ти в Любими! Да имаш неповторима в позитивен план Година!
  • Роси,прекрасен разказ, но е малко нещо фантастика - че на кого в тая шибана държава Общината построява къща, след като неговата е изгоряла? Това го казвам с усмивка!
  • Любовта е панацея. Красиво.
Предложения
: ??:??