Това го преживях
Есента напираше, необуздана, нито от студения вятър, нито от гълчавата на безброй играещи деца в парка. Те единствени, не се интересуваха, от бързо падащите листа, които засипваха земята. Бяха толкова весели и игриви, че не ми обръщаха никакво внимание, а аз загледана в грейналите им, от щастие, лица, си спомних , за Мария.
Беше изоставено от майка си, дете, за което се грижеше, старата й баба. А тя имаше голям недъг на дясната ръка и Мария свършваше почти цялата къщна работа, сама. Живееха, в малка порутена къщичка, останала още от родителите на баба й. Мария, беше толкова красива, че цялата къща сияеше, когато се усмихнеше, а звънкият й глас, така ехтеше, че потръпваше близката гора. Изглежда, природата по някакъв начин, компенсираше хората, сблъскали се с нещастието. Веднъж на двора, където имаше малка беседка, беше дошло рунтаво, с големи очи кученце и Мария го приюти в домът си, с него се чувстваше много щастлива. Тя се грижеше за него, виждах я, как го целува, за лека нощ, защото моят прозорец, гледаше в нейният.
А един ден, на двора се появи разгонена кучка и след нея, цяла глутница кучета. Чоки, така се казваше кучето на Мария, се затича напред, за да ги прогони от двора, но другите кучета, обсебени от състоянието на кучката, се нахвърлиха настървено върху него и започна кървава борба. Развика се Мария, закрещя, насъбраха се много хора, разтърваха ги, но Чоки, пострада много лошо и се нуждаеше веднага, от медицинска помощ.
Мария го гледаше с такива нажалени очи, цялата трепереща, че не съм разбрала, как съм взела кучето на ръце и цялата окървавена, как съм го отнесла, до ветеринарната служба. След много шевове и още по-големи грижи, Чоки оцеля!
Минаха много години, през които не бяхме срещали Мария, почти никой не разбра, как и къде беше заминала, след смъртта на баба си. Взела беше и Чоки със себе си.
Когато се задомих и решихме със съпругът ми, да си имаме дете, започнаха проблемите. Не можех да забременея, въпреки, че нямахме и двамата никакви здравословни проблеми.
Започнахме процедури за инвитро оплождане, няколко опита и въпреки това, без резултат. Веднъж при един преглед, чух, че в болницата е дошъл млад специалист, който е работил в Германия и че при него много двойки се сдобили със деца. Разбира се, веднага настоях, да се запозная с него.
Беше слънчев и топъл ден, двора на болницата се огласяше от птичи песни, а майки с бебешки колички, се любуваха на късното есенно слънце. Развълнувана, пристъпвах към кабинета, с надежда и на мен Бог, да ми помогне. Почуках на вратата и след кратка пауза, дочух,
„Влез“. Отворих с треперещи ръце вратата, поздравих и в очите на лекарката познах, Мария! Тя се изправи над бюрото, протегна нежно ръката си и с присъщата, за нея усмивка, каза,“ Колко искаш. Едно или две“…
След девет месеца, родих син, а след десет години и дъщеря.
От тогава, си спомням приказката на баба, тя все казваше, „направи добро и го хвърли в морето, то рано или късно ще изплува, за да се разплати със тебе“!
© Миночка Митева All rights reserved.
