***

         Когато кметът си тръгна, Тодор все още седеше на пейката, подпрял лакти на ръба на масата и загледан в преписката, която стискаше в ръце.

        - Не я издирват. Не и за престъпления срещу властта. Беднячка от града, труженичка. С потекло. Баща и бил от някакъв стар род с все големци, културни му там дейци, а майката, като нази – от селото. Татарки. Ма, не нашето де! В другата околия, дето вече община му казват. Доста зор са си дали за моето питане, та - обстойно всичко са ми написали. Вдовица от има-няма 40 дни. Задомила се рано, по време на войната, за един хаймана, конте някакво. Знаел, как да реди  слова, че да омайва, и да се налива с контрабанден спирт по бардаците. И по чужди фусти да ходи и да играе - залагал, що може и трудно преживявали. Ако не била тя, по - рано да е изплезил език за последно, като болно добиче в някой мръсен, тъмен ъгъл… А, да ти думам – досега щом не е сторила зулум, няма и да стори. Ма, дето се вика, може и да намажем и ние… Хубавка е…

      - Бай, Маноле! – възмутен го скастри Тодор.

     -  Е, де! Я съм старичък, ма ти…Къде ти още, колко ляб има да ядеш! – засука хитро мустаци кметът. Повъртя се повъртя, но като видя, че Тодор повече нищо не му продума, пожела лека нощ и си тръгна. Леля Пенка затвори капийката след него, погледна към сина си, въздъхна тежко и се запъти да си върши задачите.

   Тодор седеше и четеше. После препрочиташе. Спираше. И пак започваше. Лудост му се виждаше – не вярваше, пък вярно излизаше. „Какви ги надробих?! Да ми се чуди човек – уж умен и учен се пиша, пък от учените будали!” – мислите потропаха  в главата му като при игра с бели речни камъчета* - една хвръкне и се спре, друга след нея я избута, трета уж помръдне, пък тежи и се калдупне* състрана*. Сви го нещо в гърдите. Закашля го. Не хубаво му стана, така, като че ли остаря изведнъж… „Нима и след толкова време боли? Може ли да бъда така несправедлив? Заслепен от един спомен? И защо?” Тодор сам не се разбираше. Но нещо го глождеше дълбоко в сърцето. Дереше вътрешностите му, пареше го. Той беше наранил друг човек, също боледуващ от болките на трънливото минало. Беше се държал…” Непростимо е! Кога се превърнах в това? Кога забравих какво е да си от другата страна? Войната ли, смъртта ли, болката ли? Кое може да ме промени така?”

      Мислите се удряха и избутваха в главата му, искрите от мисловните удари падаха и раняваха душата, тревожеха сърцето му. Помогна на майка си да нахранят животните. Затвори задната врата, оключи я с резето, изми се. Няколко пъти хвърля с шепите студена вода върху лицето си, но не можа да измие нито горчилката, нито чувството на мерзост, което го беше обхванало. Наредена, софрата го чакаше да вечеря. Скромна, но богата на питателна храна: хляб, чубричка, накладени чушки и манастирска чорба. Той седна срещу майка си. Вдигна лъжицата, загреба и я поднесе към устните си. Вкусът не беше сладък. Закашля се. Остави лъжицата и вдигна очи към майка си.

         - Що сине? Я опитах, не ми се видя пресолена! – учуди се леля Пенка.

Тодор наведе поглед, загледа се във вдигащата пара топла бобена чорба. В нея най-отгоре плуваха надробена на ситно кавърдисана сланинка, кервиз и моркови. Хубава, стопляща и направена от майчина ръка чорба.

         - Пресолена ми е душата – не гозбата ти! – изведнъж рече Тодор и стана от масата. – Отивам у дядо Стояна.

         Майка му проследи затварянето на вратата, чу щракването на капийката, тропването и, когато се удари о дървеното резе. После учудването в очите и се замести от топлина и усмивка изглади бръчиците около скулите и. Когато в човек имаше добрина, дори и да се криеше - тя никога не изчезваше, все се намираше някой, който да я измъкне от кюшето и постави под светлината.

         Тодор знаеше, че дядо Стоян още не се е оключил. Някой път даже си и забравяше, но все късно го правеше. Затова бутна вратичката и влезе в двора. Светеше по улиците. Малките запрашени лампи осветяваха от колело на колело, но една беше близо до дувара и дворът наполовина беше светъл като ден, наполовина сенките танцуваха.” Също като нас хората – един път сме добри, един път се почерняме къде от мъка, къде от болка, къде от несподеленост…” – помисли си Тодор. Електричество по къщите още нямаше. Светеше се с газеници или свещи. Войната бе отнела не само бащите, синовете и мечтите на хората, бе отнела и бленуванията за близко по-светло бъдеще.

Но кога ли не е било така? Кога ли по тази земя не са се водили битки, не са се сплитали човешки съдби, не са се посурвали изранени нозе? Една земя на разплетените връзки и не навитите кълба прежда – един народ без надежда, но с несломима вяра в бъдните дни на поколенията.

    Тодор чу топлият глас на стареца. Само за миг ръката му несигурно спря пред малката желязна дръжка, обхвана я – само секунда прескочи стрелката на часовника, втора отмери и той натисна и отвори. Чу че дядо Стоян нещо му заговори, но очите му бяха само в лицето на Катето. Тя се изправи. Той тръгна към нея, знаещ че опита ли се да каже нещо не би го направил правилно и би се объркал повече. Някакъв напълно мъжки подтик го накара да протегне ръце. Младата жена се сви. Той замръзна. Секундите тракаха през пътя на времето. Нещо го жегна и Тодор пак протегна ръце, обгърна нежните замръзнали в отбранителна позиция рамене и привлече топлото тяло към сърцето си.

  Екатерина не знаеше какво да направи. Усещайки топлината на прегръдката и докосването на мъжките ръце по гърба си тя потръпна. Спомни си всички онези лоши ръце, груби пръсти, мръсни докосвания…Душата и изпищя – силно и пронизително! Тялото и затрепери, сърцето заблъска, търсейки начин да изхвръкне от гърдите, подгонено от силата на болката и ужаса от миналото. Мъжете бяха силни, горди властелини в живота. Те често не разбираха тихата сила, която скрита трептеше в същността на една жена, не разбираха как тя можеше да подлага с години съществото си на мъка и отчаяние и дори да умира постепенно, но да не се отказва. Не разбираха и каква мъка се криеше зад студенината и стоицизма в женските маниери,в празния поглед пълен с тишина и горест. Те усещаха само горящата лава, желанията, страстта…Ако едната половина на човешкият род се бореше и смело защитаваше и завладяваше видимото, то другата, онази по-слаба – здраво държеше и опазваше онова невидимото, за което само се питаме, но което често не виждаме.

         Ръцете на Катето започнаха да блъскат, да дърпат опитвайки се да освободят тялото от натрапващата хватка на мъжа. Тодор се опитваше  да я успокои, да я задържи…Тя съдра пришития джоб на ризата му. Звукът от съдирането на плата, сякаш попари хората в стаята.

      - Чакай, дъще! Чакай, чедо! Той лошо не ще да ти стори! – рипна тежко от масата дядо Стоян. – Така може момчето, така знае…

Катето, се бе свряла в ъгъла до иззиданото малко корито, където все още вместо чучур за вода зееше опушена с дрипи дупка. Тодор бе отпуснал хватката си и тя  беше успяла да се изскубне.

      - Не исках…- несигурно прозвуча гласът на младия мъж.Той погледна към стареца.

    - Спокойно чедо, тя и на мен така прави. Не търпи да я пипаме… - някак тежко прозвучаха думите на Карона.

      - Просто…ми прости! – измърмори Тодор, после се обърна, пожела лека нощ на дядо Стоян, напомни му да заключи капийката и излезе.

***

         Екатерина цяла нощ не можа да спи. Въртеше се, отпускаше се за малко, скачаше, ослушваше се, сякаш всеки момент очакваше онези ръце да я дърпат, удрят. Дядо Стоян сурнеше крака, спираше до вратата, прислушваше. „ Да не направи някоя беля това момиче, бре! Така се стресна, пък и мен уплаши! Ще взема да я заведа на баячка и куршум да и леят. Такава мъка, Господи! Къде го е събирало това? Що е съгрешила душичката и, че такава плата да и търсиш?” – мислеше си той. Мъж беше, ала годините и вродената му мъдрост и доброта го бяха научили да цени важните и хрисими неща от живота. На два пъти отвори вратичката, за да я нагледа, а тя, милата, скочи, като че я гони най-страшното зло.

     - Нищо, чедо, нищо. – успокоително говореше старецът.- Я съм! Да си взема канчето…Да си сипя водица…

   Денят настъпи неусетно. Сутрешната мъгла се раздипли и ороси земята. Слънцето се издигна и надникна над нея. С игривост промуши златните си лъчи и разпокъса къделките плуваща мъгливост. Бели шапчици за пробиваха под посипалите се по земята листа и иглички. Ранобудно, затропаха дървените капийки. Зашумоляха из дворовете щъкащи хора.

     - Ой! Добра утрин, Тодоре! – извика от капийката, Павлю. Тодор вдигна глава и се засмя. Приятелят му го беше преварил и стегнат, наметнал торбите на рамо и нахлупил шапка вече притипваше.

      - Добра да е, Павле! Готов си вече, а ние с мама още се мотаме. – отвърна му той. – Малко приседни да се стегнем и ще тръгваме.

    - Де,де! Не бързаме за всички ще има да напълним торбите! – усмихнат отвърна приятеля му и приседна на пейката.

      - Ей сегичка, Павле! Ей сегичка леля, ще съм готова, да не ви бавя повече! – Показа забрадената си глава от прозорчето леля Петка и се обърна към сина си. – Тодоре, иди обади на бай Стоян и виж Катето стегна ли се вече!

         Младият мъж кимна, мина покрай другаря си и излезе на пътя. Павлю остана сам. Лицето му сякаш замръзна в белота, но само миг след белотата очите му живнаха и в тях за искряха весели пламъчета.

      - Още малко. – Заговори Тодор зад гърба му. – Мама иска да я вземем, че да се учи. Дядо Стояна ще да варди някой да не надскочи дуварите без да е поканен. Вече е стар и по-бавен, пък и трудно му се драпа по баирите.

       - Това гражданката ли е? – запита Павлин из далеко.

       - Да, Екатерина. Катето вече и казваме. – отговори и му кимна Тодор с глава.

       - Ти нали нещо се съмняваше…- не довърши думите си, Павлю.

     - Остави, брате! – махна с ръка, като да прогони нахална конска муха, другарят му, - Нали знаеш що е тиква, дето чуваш как дрънка и като я пукнеш, пъшките и мухлясали…Та и аз – също говедо! На – чети! – протегна ръка към Павлю, в която държеше сгънат лист, – Зная, че никому няма да продумаш.

Онзи взе листа, разтвори го и зачете. Очите му стигаха до края на реда и се връщаха, отново в началото. Преповтаряше и потретваше думите, като че ли за пръв път се учеше да чете и помни. Всяка дума отекваше  в главата му като камбанен тон на попско кандило и едновременно, като игрива песен на сватбари.

     - Ей, добро утро, Пенке? – провикна се от дувара женски глас. Къщата се намираше на ъгъл и събираше две улици, та  като се вървеше по другата, човек опънеше ли врат, можеше да види над зиданата с камъни ограда, дали отпред в двора пред къщата на Тодор има хора. Леля Пенка се показа от вратата.

     - Добро да е, Кино! Що те води насам?

   - Ма, това нашето, Лати и то иска да събира, ма няма с кой. Други работи съм си нагласила – не да типам* с нея по бърчинките! Ще да го вземете ли с вас, че аман? – запита мургавата, черноока жена.

     - Че що да не я вземем? На, и  Павлю е с нас, и Катето – тъкмо дружинки ще сме си трите! –съгласи се леля Пенка, засмяна.

В това време Павлю бързо смачка листа. Двамата мъже, незабелязано от жените се приближиха един друг, докоснаха ръце и размениха хартиената топка. Макар Павлю да беше по-млад от Тодор, двамата дружаха още от ергенлък, а и войната ги беше срещнала на бойното поле. И двамата оцеляха и се върнаха живи от ада на мъртвите очи и сърца. Те така наричаха времето, прекарано сред окопите, виенето на куршумите и сирените, и мизерията в душите на войниците, която или ги озверяваше или обезверяваше и смазваше. Допълваха се някак, като хора и се разбираха, често дори без много думи. Но ако Тодор беше загърбил веселостта си и шеговитите си мисли, другарят му от по- сериозен се беше превърнал в шегобиец, криещ зад веселото си и винаги усмихнато лице самотата и болката.

         Странната групичка от хора вървеше нагоре по стръмната, обрасла с изпотъпкана, пожълтяла трева, пътечка. Трите жени, като вечно мъдрите житейски орисници – старост, зрялост и младост, една след друга вървяха и не се деляха. В далечината се чуваха гласове, мяркаха се фигури на други берачи. Имаше гъби. Времето беше таман за тях. Влагата и топлото слънце, сякаш създаваха магия и наперили мътно – белите, жълтнави, лилави, та дори и дървесно кафяви шапчици сърнели, печурки, пачи крак, челядинки и кладници мамеха човешките очи. Тези, които знаеха и разбираха се мушкаха сред гората и в захлас, нежно отделяха пънчето на разперилите до корените на дърветата манатарки.

 Тодор и Павлю вървяха почти един до друг след жените. Не бързаха.

     - Брате, ти ги знаеш кои са ядни и кои ядливи, както аз и мама… - подхвана тихо Тодор,- ала Катето и Латинка… - тук той спря.

      - Разбрах те. – тихо му отвърна, кимайки Павлин.

    - Ще се опитам да ги следя, но наложи ли се на Катето да показваш, внимавай! Избягвай да я докосваш! Има си причина, не ме гледай така изпод вежди! Нали чете, не си глупак и сам може да се сетиш. – довърши Тодор и забърза напред. Павлин забави малко, спря за миг, сякаш му трябваше време. Лицето му придоби строгост, някаква сила облада чертите му. Той погледна нагоре, загледан в движещите се фигури.

     И двамата не забелязаха изостаналата Латинка, нито бързата и крачка да настигне другите жени.

      Дъхът на влажна роса, есенна гнилост и хладен слънчев въздух омайваше. Ширнала се поляната лъкатушеше покрай края на гората. Земята сякаш беше омагьосана – гнезда след гнезда светеха гъбите. Откриеш уж една-две, разчистиш тревата, а то наобиколили те още десетки. Трябваше да се гледа къде е пръстенчето и да не бърза да се къса или изравя с корена. Почти до  обед и Павлю, и Тодор дъх не можеха да си поемат. Латинка все налиташе на отровните, тук –там уцелваше ядливите гъби. Умът на Тодор се размъти, ту свъсваше вежди, ту му идеше да и се скара или да се разсмее. „ Това дете! Ще се научи, има време.” – мислеше той и някак потушаваше яда си. Павлин пък вървеше като сянка две крачки след Катето. Тя не бързаше, оглеждаше се и търсеше одобрение или някакъв знак, чак тогава събираше гъбите. Някак естествено, веселото мърморене и подвикване на Павлин, ненатрапчиво и помагаше:

       - Ой, ой! Ма какви сте бели, леко пожълтели! Ма хубави сте, дано да няма червей – змей, макар, че не от днес, от вчера сте. – с мелодичен глас редеше той. А видеше ли, че Катето се доближаваше до други купчинки с гъби, започваше сякаш да говори на птиците:

      - Що летите, ми не гледате! Нали ми обещахте да помагате, а ся, наместо сладки, ядни гъби ме подлъгват, пък вие с крилца хвърчите и хич не ми приемате, май добрините. А сутринта нахраних ви с трохи, че да сте ми все милички, добри!

 Леля Пенка се навеждаше, изправяше, оглеждаше. Ръцете и работеха неуморно. Спокойствие и тиха радост цареше на лицето и. Често усмивка след усмивка заливаше устните и, слушайки гласа на единият и наблюдавайки какво прави другият. „Мъже – уж, а момчета остават в сърцата си!” – клатеше тя глава. А майчиното и сърце, сякаш бавно се отпускаше, усетило магията, която твореше и Бог и природата с човешките души.

Следва...