Третата мория

-  Чувал ли си поверието из нашия край за трите мории? - Донката погледна питащо фотографа от София.

Мъжът само повдигна рамене и това накара спътника му да продължи.

- Когато се роди дете, на третата вечер пристигат трите мории – едната е черна,  а другата бяла. Пък третата никой не знае каква е. Сядат над главата на детето и наричат пътя и живота му. Бялата дава светлината на дните му, черната сипва мъката, която ще изтърпи, а третата – третата никой не знае какво казва и какво нарича. Затова е и най-страшна от всички. За нея майките оставят сладкиш или малък подарък, който на сутринта носят на черквата. Ако лошо е нарекла детето, да  се опитат да го пречистят. Ама зарече ли те трета мория, и Господ не може да те спаси. Така казват старите хора.

- И ти  вярваш на всичко това? - подсмихна  се кисело фотографът.

- Вярвам или не вярвам, няма значение – уверено продължи Донката. – Има една баячка от другото село. Кога я викат при някого, понякога казва така: ”Тук има сенка на Оная мория. Нищо не мога ви да помогна.” И става  и си отива.

- Бабини деветини! - махна  пренебрежително с ръка чужденецът.

Селянинът смръщи вежди и повече не продължи. Нямаше нужда да обяснява, нито да убеждава другия. Спомените запрепускаха из главата му като диви коне. Колко пъти се питаше какво е нарекла за него Оная мория, третата, че място не можеше да си намери и душата му  нямаше пристан, нито покой. Искаше да избяга от всичко, а не знаеше кой път да хване.

Стигнаха автобусната спирка и спряха под гъстия орех. Бяха пристигнали рано. На пейката наблизо седяха кротко старици. Фотографът се загледа в тях. Мънички, облечени в черно, някак смирени, горди и мълчаливи. Пред всяка стоеше изправена малка найлонова кошничка. От първата се подаваха розови свежи гергини. Втората имаше вместо капак чиния, завита с везана кърпа, а в третата  плетена пелена прозираше през дупките. Ръцете на възрастните жени лежаха сключени в скута върху престилките с уморено примирение. Очите им гледаха невиждащо, сякаш пътуваха на крилете на времето.

-  Не ти ли приличат на три черни мории? – попита шепнешком фотографът.

Донката се обърна и се запъти към  жените. Нещо го бодна, докато вървеше към тях.

-Добро утро! Стрино Ленко, стрино Звездо, стрино Анзо – поздрави ги почтително той.

Жените отговориха тихо и всяка пак потъна в своите мисли.

-  Накъде така? - продължи да  пита мъжът.

Средната  поясни, че се е родило детенце на дъщеря ú  в другото село и отиват да го повидят.

- Е, дано има късмет – пожела  Донката, опитвайки се да бъде весел, но не успя.

Никоя от жените не се усмихна.

-То късметът по бедните много-много не ходи, но някогаш вземе, че се излъже. Нека е живо и здраво, пък може и късмет да намери – каза замислено първата.

- По-важно е колкото и да се мъчи душата, накрая да стигне до верния път и да си запази сърцето – отрони светло втората.

Третата нищо не каза, а се прекръсти бавно.

- Господ да бди над детето, и пресветата Дева Мария.

Тръпки побиха и фотографа, и селянина. А стариците пак замълчаха и се загледаха в тополите покрай пътя, сякаш там се криеше тайната за бъдещата съдба на детето.

Софиянецът извади фотоапарата и  им направи няколко снимки.

- Ще ги изпратя по Донката  след няколко дни – поясни той и се вгледа в лицето на третата.

- Хубаво, благодарим ти – отговори замислено тя. – Като направиш добро, може добро да се върне – и  леко се усмихна.

Автобусът се показа иззад завоя. Жените в черно се надигнаха бавно и тръгнаха към превозното средство. Донката пое с тях и помогна  на трите да се качат. Преди да се затвори вратата, третата се обърна и му подхвърли през рамо:

-   Местото ти не е  тука. Търси си късмета у София.

Когато фотографът се прибра у дома, жена му го посрещна с радостни хълцания:

-   Снахата очаква бебе! Най-после терапията успя.

На третата вечер след раждането на малкия, Донката и софиянецът подредиха заедно маса около главата на спящия младенец с подаръци за трите мории. И двамата, незнайно защо, си спомниха жените от спирката. За едната  оставиха свежи цветя, за другата точена баница, а за третата икона на Света Богородица.

Двамата излязоха от стаята и се погледнаха мълчаливо. Фотографът извади  снимка иззад паспорта си и се загледа в нея. От хартията го гледаха мъдро трите старици в черно. 

Имам същата снимка в паспорта си и понякога дълго се вглеждам в лицата, за да намеря отговор на  онези въпроси, които ми мъчат душата. Защото бебето,  посетили трите  мории тогава, съм аз.

• Разказът е отличен с Трета награда в раздел Проза на Националния литературен конкурс за учители „Васил Карагьозов”- гр. Ямбол през ноември 2010г.