Слънчевите лъчи се заиграваха с трепкащите от ветреца нежни листенца на брезичката, извила тънка снага до красивата двуетажна къща. До ствола й, усмихнато сгушена до рехавата й сянка, разпръскваше благоухание кадифеночервената роза. Едно лястовиче се стрелна толкова близо, че едва не закачи с крилце листеннцата надвиснали над балконския свод.
Подпряла лениво глава, Кети стоеше на балкона и гледаше малката си русокоса дъщеричка, седнала уверено на голямото все още за ръстта й велосипедче БМХ. Спомняше си своето детство. Майка й, винаги екстравагантно елегантна, комбинираше облеклото си и от нищото създаваше нещо, така че да изглежда както се харесваше. Баща й беше твърде тесногръд и с изключитлено беден речник, това го беше превърнало от весел младеж, както го описваше майка й, в злобен и завистлив мъж. Скандалите между тях двамата още стряскаха сънищата й. Не че нямаше хубави мигове, за които си спомняше с умиление: излетите в планините, риболова по различните язовири, морските лета и снежните писти през зимната ваканция. Всичко това, придружено с усмивката на родителите й. Искаше й се така да беше продължил цялият й живот, а не другото, което се случи. В негативизма си баща й започна да посяга на майка й. Много пъти, тя и брат й се изпречваха с разплаканите си очички пред вдигнатата му ръка. Спомня си, че той веднъж дори успя да я удари. Това беше последната капчица, преляла чашата на търпение и майка й подаде молба за развод. Последваха тягостните месеци на дела, нови скандали, майка и никога не крещеше, никога не пищеше, винаги гледаше упорито в очите му и повтаряше: "Намали тона, защото децата се срамуват от това, което чуват приятелчетата им от околните апартаменти"... Това беше самата истина. Блоковете бяха осем етажни, с по 5 входа, разположени хоризонтално един срещу друг в доста близко разтояние. От отворените прозорци в летните горещини, се чуваха дори разговорите, провеждани с нормален тон, а когато той крещеше обидните думи, междублоковото пространство кънтеше.
Всичко това отмина, разделиха се и настъпи мир. Двамата с брат й изкараха останалата част от израстването си в спокойната обстановка, ненарушавана от препирни, с много обич и разбирателство. Родителите на майка й, я осъждаха строго за развода. Обърнаха й гръб, и не й помогнаха с нищо. За тях бяха валидни старите схващания... "Семейството е най-важно и трябва да е цяло на всяка цена." Добре, че мама не ги е слушала, ние живеехме в ад, а не в семейство. Колко й е било трудно, както с това, че едва на 33 г. остана сама с два пубертета, така и от финансова страна, тъй като разводът съвпадна с демократичните промени в държавата ни и преходът до днес никак не е лек, а тогава е било направо страшно. Но ето, че ние с брат ми пораснахме и имаме своите семейства. Спомняме си с умиление за хубавите дни на детството си и боготворим мама, макар че тя никога не допусна да не се срещаме с татко. Вече с деца, не пропускаме възможността да изкараме по някой и друг хубав уикенд на неговата вила. Той си е все същия , ниската му култура не мръдна, но е нашият татко и си ни обича, глези ни, всеотдаен е... и по никого не крещи. Странно е защо психиката е така устроена. Той съжалява, че не сме семейство, съжалява, че се е наложил развода, а не осъзнава колко е допринесъл за това, обвинява мама, че имала високи изисквания и е била свободолюбива.
Когато аз се омъжих, бях влюбена в момчето, което простреля сърцето ми със сините си очи и милваше лицето ми с дългите си руси къдрици. Не виждах нищо друго. Изгарях от докосванията на ръцете му. Разтапях се пред негата в очите му. Не мислех, само обичах. Дълги две години. Не беше кой знае какъв сексуален партньор, но нежността и всеотдайността му ме поглъщаха и не исках нищо друго. Когато обявихме на мама, че сме насрочили деня за сватбата, тя не можа да скрие неприятната си изненада и това не убягна от погледа му. Аз бях озадачена, но изобщо не се замислих и не направих нищо да си поговоря с нея насаме. Нямаше миг, в който да сме разделени с моя любим. Работехме заедно, купонясвахме заедно, при неговите родители и при мама... навсякъде, всеки миг от живота ни беше заедно.
Колкото и да й се искаше на мама да бъде тактична, не можа да намери начин да ми каже какво мисли за този брак лично на мен. Опитваше се да разговаря с мен по мобилния телефон, но той залепяше ухо до моето, смеехме се на глас и тя разбираше, че не може да си позволява волни изрази. Един ден, уморена от това, ми каза пред двамата: - Хайде да не правите сватба. Ето ви парите, направете си свадбено пътешествие, поживейте заедно извън света, в който сте, не подписвайте граждански брак, живейте сами и имайте самостоятелен финансово-битов живот...
Аз отново не обърнах внимание на думите й, но моето момче започна да говори все по-негативно за нея и това ме накара да я погледна в мрачна светлина. Замислих се, че татко има право и много внимателно се оттеглих. Тя страдаше и не успяваше да го прикрие. Направихме сватбата, брат ми беше на нейна страна, но успя да я вразуми и всичко мина приятно, като на желано от всички тържество, а татко беше много щастлив като ме виждаше вече съпруга, след като ме видя и с висше образование.
Дарих съпруга си с дъщеричка, която наследи неговите очи и моите коси - нежна и красива като нимфа, и не само защото е мое дете, а защото имам очи за всички деца. След като вече бяхме семейство, щастливо влюбени, заживяхме в апартамент от къща все още на баба му, първият етаж се заема от родителите му. Разделихме работните си места. Той започна другаде, вече не бяхме така плътно заедно и имах възможност да виждам мама насаме. Отдавна тя беше мъдра и самостоятелна. Дразнеше се от тинейджърския ми начин на обличане, но нищо друго не каза. При зададените ми въпроси отговори само, че с този брак се затварям в държавата, чиято икономика не се развива благоприятно и няма да мога скоро да изляза навън, да видя как живеят хората в другите държави. Не я разбирах, но тя не пожела да се изясни. Постепенно започнаха битовите проблеми в ежедневието на младо, средностатистическо семейство. Неудобните моменти разрешавахме със сърдене и отделяне в другата стая за нощен сън от страна съпругът ми. Започнаха закъснения от работа или когато се завърнеше навреме, първо се отбиваше при родителите си и оставаше там по няколко часа, без да се е поинтересувал аз и мъничката ни дъщеричка как сме, имаме ли необходимост от нещо, как е протекъл денят ни, какви промени са настъпили в развитието на мъничето ни, а то растеше чаровно и попиваше жадно околния свят. Понасях това много болезнено, но нямаше с кого да споделя. Започнах да гледам през очите на мама и осъзнах защо ни е подарявала сватбено пътешествие и защо настояваше да поживеем без брак. Споделях с приятелките си, докато един ден ми казаха, че той е имал и други интимни връзки, което е нормално за физиката на красавец в 30 годишна възраст. Обсебвал ги по същият начин, а споделял, че една жена трябва да бъде държана изкъсо, да няма достъп до мнението на другите, за да не й мътят главата със съвети. Ето ме сега в ситуацията, в която мина моето детство. Скандалите ни са нескончаеми. Същите тесногръди схващания като тези на баща ми. Същите убеждения и далеч не съвременен начин на живот. Дъщеря ни, често разплакана, се обръща към нас с молба да не си говорим лоши думички. Аз я утешавам в прегръдките си, докато той сипе упреци. Вчерашната нощ, когато малката ни звездичка спеше сладко в креватчето си, гушнала плюшеното си любимо зайче, той, намерил поредния дребен повод, повиши тон и я събуди. Днес тя ми се извини, че заради нея тати ми се кара... защо заради нея, защото е заспала без да иска, хей така, и не го е целунала за лека нощ. Това беше капката. Няма да дочакам следващия стадий на развитие, в който може да вдигне ръка за физическо насилие пред очите на изплашеното ни дете. Това няма да допусна. Утре подавам молбата за развод. За да и спестя болката, която мама остави по дълго ние с брат ми да изживеем. Тя е била съвсем сама и се е справила, аз имам нея и ще ми е по-лесно. Благодаря ти, мамо! Прости ми, че не намерих време за тези разговори, когато бяха необходими. А може би така е по-добре, защото ако бяхме разговаряли, нямаше да имам прекрасната си дъщеря, която толкова много те обича и те нарича сладко "Бабче". Зная, че тази новина ще те разплаче. Ти, силният човек, плачеш от такава болка. Семейството като институция ли не издържа в днешните тежки икономически дни или ние сме толкова разглезени, че в болшинството си сме загубили чувството си за отговорност. Децата трябва да растат в уюта и сигурността на красивите родителски отношения. Трябва да бъдат възпитавани от двамата родители, за да опознаят света от погледа на мъжа и жената до тях. Все още разчитаме на природните родителски инстинкти. Училище за родители няма.
ИТАЛИЯ.
16. 07. 2008 г.
|
- от сърце!