Хипер-маркетът бе най-отвратителното място, на което Дани бе стъпвал. Той стоеше в центъра на малко „площадче” на първия етаж и трескаво се оглеждаше. „Мразя неделите... определено мразя неделите. Защо не си типична бабка и не ходиш на църква в неделя? Хипер-маркети, не знам си какво... глупости”. Той погледна към старата жена, която оглеждаше някакви цветни шалове в един от магазините. По принцип тя имаше трудности с придвижването, но веднъж влязла в „Мол”-а ставаше трудна за проследяване. Ако Дани бе внучето ù, със сигурност би се забавлявал много докато я преследва от щанд на щанд, но нещата не стояха така. Нейната подвижност бе опасна и той бе почти убеден, че някой ден това ще им изиграе лоша шега. Бабето не говореше много, даже никак и това бе доста странно. Нито веднъж не бе разказвала нещо за живота си. Никакви истории от „ранните години”, никакви оплаквания от старостта, никакъв чай с приятелки – нищо. Преди известно време Дани осъзна, че не познава нея, а навиците ù. Това го устройваше перфектно, защото колкото по-професионални бяха отношенията им – толкова по-добре.
- Нека да отидем при моя приятел – изненада го гласът на старата жена
- Разбира се. – отвърна той и изпсува на ум.
Ставаше въпрос за едно бедно животинче, което „работеше” антураж в заведение на последния етаж на магазина. Беше малка маймунка, която Дани мислеше за мармузетка. Лошото бе, че за да стигне човек до там, трябваше да обиколи целия хипер-маркет. Ескалаторите бяха разположени така, че да не можеш да стигнеш до ескалатора за втория етаж без да обиколиш целия първи етаж и така до етаж номер пет. „Разбира се” всички заведения бяха разположени там. С две думи: „Няма начин да не разгледаш всички сергии на пазара!” Тези хитринки на маркетинговата манипулация не бяха най-дразнещото нещо за Дани. Повече го дразнеха хората, които идваха тук. Той бе убеден, че G-точката на модерните „мъже” и “жени” се намира на края на думата „Shopping”. Една част от тях пазаруваха за да могат да кажат: «Ох, вчера си купих това от МОЛ-а». Другата част не пазаруваха, а бяха там, за да могат да кажат: «Ох, вчера бях в МОЛ-а и нищо не си харесах». Трета част просто работеха там. Дани едва понасяше тази гмеж, но нямаше право на глас – той изпълняваше желания.
След половин час, прекаран във вървене, разглеждане на витрини, возене на ескалатори и събиране на флаери от раздаващите ги момичета, двамата се озоваха пред голям плексигласов аквариум. Възрастната жена започна с обичайното «Колкото и зеленина и играчки да сложат вътре, пак ще си остане затвор...», както обикновено Дани даде своето искрено съгласие, но нещо не беше на мястото си. Играчките бяха подредени и някак самотни, а зеленината бе тиха и сива.
- Желаете ли да поръчам нещо за пиене? – попита Дани.
- Зная, че нещо не е наред. Моля те, не се опитвай да ми отвлечеш вниманието! – отвърна жената със спокоен глас – Все пак, благодаря за опита!
Дани изпсува безмълвно и се обърна към едната сервитьорка
- Извинете! Може ли за момент?
Момичето се усмихна и се насочи към тях.
- Здравейте! С какво мога да ви бъда полезна?
- Здравей, момичето ми! – отвърна жената – Исках да те попитам за маймунката... Къде е? От две минути не мога да я видя. Случило ли се е нещо?
- Ами... – въздъхна тя и погледна към Дани въпросително. Явно го мислеше за неин роднина.
Той ù кимна и тя продължи :
- Преди два дни дойдоха да я ваксинират и трябваше да я хванем, но се случи нещо непредвидено и животинчето пострада. Няма опасност...
- Как пострада? – прекъсна я възрастната жена
Момичето отново погледна към Дани, но по-въпросително и притеснено от преди малко. Той поклати леко глава в знак на отказ, но бабето го видя и се обърна към момичето:
- Не попитах него, а вас. – уточни тя – Не се притеснявайте, просто ми разкажете!
- Ами... тя се опита да избяга и колегата, който държеше капака, го пусна и ù премаза горните крайници. Беше се хванала за ръба на плексигласа... наложи се да ги ампутират от китките...
- Ужас!!! – възкликна жената – Къде е сега? Искам да го видя!
- Ами вътре е – момичето засрамено погледна към аквариума
Дани повдигна учудено вежди
- Преди два дни му е направена ампутация, а е пак там ?!?!
- Аз... вижте...
- Искам да говоря с шефа ви! – каза старата госпожа.
- Той не е тук... а и да е тук по-добре да не говорите с него. Той е... как да кажа?
- Долен кучи син? – предложи Дани.
Момичето кимна и продължи:
- На приятелите си казва, че му е «резнал ръчичките», защото му показал средни пръсти. Той смята, че «осакатената маймуна е по-интересна от здравата» и за съжаление явно е прав. Хората се смеят повече...
Дани престана да я чува и се съсредоточи върху една млада двойка, която гледаше към тях с неприкрит интерес. Момчето извади телефона и ги снима. Дясната му ръка бе доста по-къса от лявата, а лявата доста по-дълга от нормалното...

***


Врана обикаляше около камъка, на който седеше Дани и очакваше от него да хвърли «апорта». Така той наричаше пръчката, която тя гонеше и носеше обратно. Те бяха на полянката между кварталната детската градина и новопостроеното заведение. Тук бе мястото за срещи с другите кучета. Стопаните им бяха приятели и съученици на Дани. Той се занимаваше с нея и това ù харесваше, полянката също. Харесваше ù и в гората, но там нямаше толкова кучета, колкото се събираха тук. Пръчката полетя и падна на тридесетина метра до оградата на градината. Очите ù бяха вперени в целта. «Апорт!» каза Дани и играта започна...
«Ако не се появят до десет минути се прибирам» - помисли си Дани. Другите закъсняваха вече двадесет минути и той реши, че са забравили. Бръкна в джоба си и обра стотинките. Пресметна, че може да си купи три цигари на дребно и едно сокче, запалка имаше. Той се изправи и се протегна. Повика Врана, която търсеше апорта из едни храсти, където го бе запратил при последното хвърляне. Първоначално тя не реагира, но на второто повикване се обърна и затича към него. Дани разтвори нашийника и тя послушно вкара главата си в него. Врана бе дисциплинирана и при команда «Редом» вървеше отдясно на човека, дал командата, но хората бяха по-спокойни, когато виждаха куче със строг нашийник. Двамата се насочиха към намиращите се в близост барачки, където продаваха цигари на бройка. Витринките им бяха отрупани с всевъзможни примамливо изглеждащи неща, но Дани се бе научил да игнорира желанията си. Беше убеден, че щом завърши и започне работа, ще може да си позволи всяка една лъскава опаковка от тези витринки. Щеше да опита и нямаше да му хареса.
Връщайки се към поляната, Дани запали една от цигарите и вдиша дима дълбоко. Главата му се позамая и усещането му хареса. Щом изкачи малкото баирче покрай оградата на детската градина, пред очите му се откри странна гледка. На поляната имаше около десет души, три кучета и един цветен парапланер... Той се спря погледна цигарата и се засмя «Полудявам!!!» Погледна към групичката и отново видя парапланер. Той поклати глава, освободи Врана от нашийника и закрачи напред. Един силует от групичката се затича с парапланера в опит да полети, но това нямаше как да стане, защото бягаше заедно с вятъра. Дани разпозна тантурестата фигура на Симеон. « Естествено - Симеон, че кой друг...?»
- Какво правите, бре? – извика Дани.
От групичката се чу само едно :
- Аре, вееее ей, смотан! Идвай по-бързо!
Дани се приближи на метър и се спря загледан в Симеон, който пуфтеше и влачеше «крилото» след себе си.
- Монка, Монка – поклати глава Дани – Пълен олигофрен си ти, така да знаеш!
- Оф, моля те... Ади 'кат си мно' отворен – отвърна Монката и подаде на Дани дръжките на планера.
- Не ме карай да ти показвам как се прави!
- Хаха, ти знаеш ли?
- Ами не... ама няма как да литнеш като бягаш заедно с вятъра. – отвърна Дани и добави – Трябва да бягаш срещу него. Дай да пробвам!
- Оки, ама няма да свалям цялата екипировка. Само крилото... и ме разкачи, моля ти се.
Дани започна да разкача карабинерите и ремъците, които свързваха Монката с крилото. Другите гледаха и се чудеха какво се случва. Дани хвана дръжките на планера и се завъртя срещу вятъра. Краката му се задвижиха, кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане, а главата му бе пълна с един въпрос «КАКВО ПРАВИШ, БЕ?!?!?» Той усети рязко дръпване назад и нагоре...