ХVII.
Леле, три глави настрани мръднах. И нещо разказът стана сантиментално-мемоарен, вместо планираната шантава веселост.
Поради което се налага да се върна в оная заран.
Защото си беше вече заран – слънцето надничаше с половин око, нейде тракаха каруци, бръмчаха двигатели, народът се надигаше, за да отиваме на работа.
Пък ние – весели, ама весели...
Оги легна при чешмата и рече, че няма да стане. Да му донесем одеало.
Ние – благородни души – домъкнахме дюшек и го положихме до него. Той припълзя отгоре му.
Ама за да не скучае сам, взехме Златко барабар с дюшека и го пренесохме от другата страна на пилона за знамето.
И стана една аранжировка...
Огито отляво, Златко отдясно – почетен караул.
Ама вторият взе, че отвори очи, рече нещо на старобългарски и се замъкна пак в салона.
А Огито примерно си остана да лежи. ...