Триминутен етюд
ТРИМИНУТЕН ЕТЮД
Прииска му се да блъсне с ръка по бюрото, да скочи от стола, да изкрещи от изненада и от радост, да затанцува - вместо това бавно кръстоса крака, облегна се назад и я погледна косо, изпод вежди.
Не помнеше вече откога не беше му се случвало – жена да го "подмине", да не се опита да се "навре" в погледа му, да му се противопостави – спокойно, с ясна и точна мисъл, при това с рязък и категоричен тон. Беше му втръснало от безлични нахилени физиономии, безизразно мълчание, безмислено кимане с глава и безволно, безропотно съгласяване, ненужни дитирамби, хвалебствени славословия или дръзки лигави подмятания.
Тя леко повиши тон, докато му обясняваше, че не може, след като се е нагърбил с такава отговорност, да не огледа внимателно всички възможни последствия, поне тези, които биха могли да се предвидят. “Брей, тая си я бива...”. Мисълта го развесели, в очите му се появиха заядливи пламъчета. Слушаше я, но вече пропускаше смисъла на думите покрай себе си. “Това е моето момиче”. Нямаше смисъл да продължава разговора точно сега, мислите му се разхвърчаха като пухчета от разкъсана възглавница. “Тая направо ме разцепи. Трябва да се стегна!”
- Да, Госпожо. Разбрах точно идеята Ви, мисля че трябва да поработим сериозно върху това, но за съжаление сега трябва да прекъснем разговора. Ще продължим при първа възможност. Ще ви се обадим в най-скоро време.
Докато я гледаше в гръб - как с отривисти крачки пресича офиса и излиза навън - си мислеше “Живота ми ще преобърнеш, мила, но още не го знаеш... и аз не го знаех преди три минути. Доскоро, моя любов!”
11.03.2010
Бургас
© Соня Емануилова All rights reserved.
