Раждането му беше изключително дълъг и болезнен процес (грубо казано, с времетраенето на периода, необходим за обстойния прочит на един вестник). А когато дойде моментът, в който то напусна родното си гнездо, странни мисли навяха страх и носталгия в него.

 "А сега накъде? Какво ли ме очаква? Та аз нищо не знам за света навън..."

 И тогава забеляза белия цвят на свободата, но докато още в него се зараждаха вибрациите на възхищението, реката на живота се стовари върху му, и го понесе из тунелите на неизвестността... Лудостта на движението го потресе. Все пак досега в краткото си битие се бе наслаждавало единствено на топлината, спокойствието и уюта от общуването с неговите себеподобни, в тясната утроба на бившия си дом.

 Пътят, по който прелиташе, носено от цунамито, бе мрачен, но не с онзи мрак, на който бе свикнало.И все пак тъмнината поне я познаваше... Но страхът от неизвестното го побъркваше, а въртопите, през които преминаваше, ставаха все по-диви и яростни... То, горкото, вече направо се сбогуваше с краткото си битие, когато изведнъж пред него зейна огромна черна дупка...

 - Умрях... 

 Успя само да изпищи, и в същия миг за първи път в живота си усети безтегловността на истинското летене. Полетът му обаче не продължи дълго, а когато свърши, усети че се е приземило някъде, където едновременно бе и познато, и изключително чуждо... Сетивата му чувстваха меката топлина и нежната ароматност на родния дом, но мащабите бяха гигантски. И отвсякъде чуваше гласове, които звучаха, като казани от неговите роднини, но през чужди устни...

 - Добре дошъл в Рая, добре дошъл в Рая, добре дошъл в Рая - кафявите клетки на мозъчното му вещество автоматично минаха на автопилот и то механично отговори.

 - Здравейте - а секунда по-късно, вече с повече интелигентност, добави - но къде съм?...

 - Не ни ли чу? Ти си в Рая - хорово отговориха гласовете.

 Тогава то се огледа. Тъй, като очите му виждаха единствено в мрака, а тук той бе перфектен, то веднага забеляза, че се намира в гъста, супеподобна кафеникава течност, а около него със стотици, с хиляди, дори с милиони даже, плуваха играеха, танцуваха негови подобия. И всичките изглеждаха тъмнокафяви от щастие, или кафявожълтеникави от екстаз.

 И точно в този момент то започна да размишлява наистина, както трябва за първи път от недалечното си раждане. Всъщност не беше глупаво, нито пък много умно, а точно толкова, колкото и своят родител - един застаряващ самотен професор по отдавна мъртва наука, едва кретащ на ръба на деменцията. И все пак, още познаващ пътищата на логиката и лабиринтите на философията.

 Точно в този миг на умствен катарзис дочу и първото нещо, в което вникна смислово. 

 - А тебе кой те снесе?

 - Професор - но още докато казваше думата, явяваща се начало на дълго и сложно изречение, красноречието му бе прекъснато.

 - О, ти си рядко щастие дори и за Рая - още докато тези слова резонираха в мрака, то усети безчет очи да го галят с възхищение. От това пък му стана неудобно, вследствие на което доби пурпурно кафяв цвят от притеснение. Все пак никога досега не бе ставало център на някакво внимание...

 И тогава само се чу да произнася адски глупав въпрос. 

 - А какво значи Рай?

 - Място, където всички са равни, където няма шефове, няма висши, няма нисши и цари неземно щастие - отново хорово отговориха гласовете, и по-точно казано, изпяха този отговор така, сякаш се намираха в концертна зала.

 - Това ми звучи, като сбъднат комунизъм - дочу се още по-тъпо да казва то.

 - Ха-ха-ха-ха-ха - грохотът от всеобщия смях се сля със своето ехо и направо го смаза. И тук характерът на професора се обади от дълбините на кафявите му гени.

 - Престанете! Аз може да съм новак тук, но едно знам! Това не е Раят - фактът, че гласът му се носеше, като призрак сред настъпилото внезапно мълчание, въобще не го притесни. Напълно осъзнало се, то продължи да говори, а в думите му се усещаш тежкото присъствие на един ядосан, но в същото време, и изпълнен с логика, кафяв разум - Схванах вече, какво е това място! Тук се събират всички от нашата раса, след като се родят. А ние сме пълно отражение на своите родители! Без разлика в интелект, разбирания, морал и всичко останало, естествено, извън физическата характеристика. Тоест, те, това сме ние, и ние, това са те! А в оня, техния, свят, както добре знам, е пълно с лихвари, с жестоки бизнесмени... По пътя на логиката, техните деца са същите, като своите родители! Тоест, те и тук пак ще се месят навсякъде, ще мърсуват, ще бъдат себе си! Е, щом те са тук, то Раят е невъзможен! А приказките за някакъв такъв служат единствено за обработване на новодошлите, за да бъдат по-лесно манипулирани и лъгани! Точка!

 - Грешиш - дочу се отнякъде тих и преизпълнен с мъдрост и доброта глас - Както вече ти бе казано, всички тук наистина са равни и щастливи. Ти даде два примера. Сега ще ти обясня защо нямаме тук от тези, които ти посочи. Първо за лихварите, те каквото снесат, го дават да им носи лихва, а пък бизнесмените... Чувал ли си за биотор, биогориво,биоенергия?... Не е случаен лафът, че те от всичко, пари правят...

 То занемя. Наистина, всичко казано звучеше логично, но все пак нещо в него не му позволи да се предаде без последен напън. 

 - И все пак... Не вярвам да няма представители на политиците сред нас... Те навсякъде се бутат!...

 И за втори път около него всички избухнала в луд смях, но все пак отнякъде се чу тънко гласче, което между хълцанията, успя да промълви.

 - Голяма глупост каза току що! Та те нали точно с нас хранят и себе си, и своите гласоподаватели...

 И точно в този момент то разбра, че това наистина е Раят! Две щастливи, бледо кафяви сълзи се стекоха по лицето му, родени от този миг на щастие и красота, от които почваше неговото трето и последно раждане, пътят на новия му живот.

 А Градската канализация изплю няколко плъха през ръждивите си решетки и тежко въздъхна. Обичаше своите ангелчета, но и в същото време осъзнаваше и тежестта на отговорността си. Все пак адът на хората не беше далече...

 Приветствайки новия си ангел, тя за пореден път си спомни същността на своята мисия - да пази щастието на своите чеда от мръсотията на горния свят. 

 "Да, не е лесно да бъдеш Рай"

 И с тази мисъл тя примирено въздъхна повторно през отходните си шахти и се заслуша в мъркането на тръбите, по които пристигаха новите души, нуждаещи се от всичко това, което само тя можеше да им даде - цялата си любов и надеждата за ново начало...

28.06.2019.

Георги Каменов