Трябва да мине време
Нещата вървят към оправяне. Въздухът, който издишвам е по-чист от въздуха, който вдишвам. Пиесата отново е за Адам и Ева, но актьорите са различни... току-що пришляпа един господин, главно действащо лице с пола, цици, кукуриго и каза „Бонжур“. Жур, жур, но изглежда не му е бон: неизвестен размер на джапанките. Бори се за модерни настройки. Не иска да е естествен и си личи, че търси решение. На ъгъла рекламират най-новите жилища от по 8 квадрата. Какво е нужно: тоалетна и сгъваемо легло в стената. А без хранене и сън колко ли квадрата ще се спестят... Мислите ги садят безплатно два пъти в годината. През другото време плащаш, но не е задължително да си ги сееш, защото главата е свещено място. В нея се влиза с разрешение и сериозни мерки за сигурност. Дрехите са от опаковките на рециклирани колбаси. Храната няма съдържание. Часът е: ние си отиваме... Ние имахме телефон със шайба и развален телефон. Когато моят приятел Тони стана на 89, с едва забележима тъга в гласа си, ми подхвърли: “Ех, Питър, вече не мога да карам, както преди... мятахме се на колелетата от най-източния край на Калгари и въртяхме по около стотина километра на ден, цяла седмица. Баща ми се смееше – да се върнете за прибиране на второто сено... Идвахме да се окъпем в езерото, а на следващия ден тръгвахме обратно по целия път към фермата. Нямаше магистрала, а ние бяхме на 16...“ Понякога наистина си спомням. Питър излезе с колелото онзи ден и най-вероятно си е тръгнал. Не съм го виждал поне от година... Имам доставка – супа от златни топчета. От тях се хваща констипация и аз пия. Но не пия само от затруднения или заради черния етикет. Не съм толкова нещастен, нито богат, а вече не съм и претенциозен. Пия и чай от глухарчета, макар, че усилено се твърди, че са изчезнали. Слухове. Аз слушам вътрешния си глас между един и пет часа през нощта. Тогава се чува най-добре и започвам да мечтая. Мечтая за истински мечти, истински кебапчета и да мога да мечтая и през деня. През деня съм зает със живота. Отварям си една консерва вода. Животът е в буркани. Кучето яде човешка храна. Какво яде човекът е световна мистерия. Какво ли е станало с кучешката храна... Явно всички знаят, затова не се обсъжда дали е пародия на човешкия бизнес или е бизнес с човешката пародия... Никой не чака светлото бъдеще. Всеки си го получава по електронната поща. На някои им го внедряват по въздушно-капков път. Има избор. Аз, мойта поща съм я загубил. Оставям ги да ме убеждават, че пощальонът е напуснал, защото това им е работата. Светло и претоплено... така го получавали другите. Едно, две... а, получил съм седем пропуснати позвънявания от лудницата. Може да съм избягал и да не помня. Последната кратка памет трябва да е била много кратка, защото не помня да съм бягал. Или съм избягал много отдавна и нещата през цялото време са вървели към оправяне... И той можел да ни оправи. Възможно е. Човешката раса все още не е намерила съвършен модел за управление. Нека и изкуственият интелект да се пробва. Удобно, иновативно, няма корупция, емоции, а и човекът ще си отдъхне от тази отговорност. Интелигентният разум ще следва логични схеми, ще взима безпристрастни решения и ще се учи от собствените си грешки. Стига да не му се омешат жиците и да се подпре на копчето, което държи условния мир... за кой ли ще е пиесата, за Адам или за Ева. Отивам да си взема от мойто време, скътал съм си за зор-заман... Трябва да мине време, за да разбера какво се случва сега.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
