- Криват се – викът дойде от дъното на столовата, където по традиция сядат момчетата от ремонтно-механичния цех.

- Казвах им аз да ми дадат на мене да направа тия вилици, ама те, не! На Гошо ще ги дадем, че е най-големия майстор – пени се Иванчо-тариката, който освен часпром друга работа не вършеше в Машино-Ремонтния Завод  „Петър Боюклиев“ – ха сега да им вида как ще си отварят лимонадите.

Когато понечих да отворя жълтото шише лимонада с новоизработената вилица в родния ни завод разбрах и аз за какво е олелията. Целият ефект от опита ми се състоеше в това, че ламарината на вилицата се огъна, а капачката не помръдна от мястото си. Тук е момента да поясня в какво се състоеше нуждата от изработването на тая кухненска посуда в завода ни. Въпреки строгите заповеди на директора Дерменджиев и разлепените навсякъде надписи „Изнасянето на кухненска посуда от столовата е строго забранено!“ вилиците постоянно изчезваха. Изчезваха, а работниците си бяха все така гладни. И за да наядат имаха нужда от вилици, ако не искахме да се връщат към едни отминали векове, когато простия човек задоволяваше глада си с голи ръце. Когато Директорът Дерменджиев подписа седмото платежно нареждане за сто и петдесет броя вилици реши, че това не може да продължава така и занапред вилиците ще си ги изработваме ние в завода. От неръждаема ламарина с марка 125 ще се изработват и възложи задачата на най-стария майстор Гошо-шлосера.

- И твоята ли се изкриви– въпросът дойде от Пенка-касиерката, която огъваше трета вилица с огромните си ръчища без да успее да се докопа до освежителната жълта течност с хилядите игриви балончета в нея – Тоя шлосер требва да си ходи в пенсия виках на Дерменджиев, ама той не ме послуша. За нищо не става, завалията – констатира Пенка и отвори лимонадата си с удар в ръба на масата – Т`ва инженерите не ставате за нищо, дай да отворя и твоята – пресяга се с жест на пренебрежение едрата жена към лимонадата ми.

- Благодаря, Пенке! Оценявам желанието ти за помощ, но ще се справя със собствени средства – отклонявам бурния ѝ порив и изваждам швейцарското си ножче, където сред  шестдесет и осемте приставки и приспособления се таеше и така желаната отварачка за бутилки – не е виновен Гошо, такава ламарина са му дали, такива вилици е направил – опитвам се да защитя един от малкото си приятели в завода.

В тоя момент от дъното на столовата се усеща напрежение, което застрашава да прерасне в неконтролируема реакция, като превиране на доматено пюре под захлупена тенджера. Чуват се мнозина недоволни гласове и тогава виждам, че в помещението е влязъл виновника за лимонадените несполуки на колегите си. Гошо-шлосера се промъква сред всеобщото напрежение и по виновния му поглед се разбира, че е дочул за незаслужените обвинения. Кимам му, като виждам, че никой не му прави място да сложи таблата си. Но той не ме вижда и подрежда бедните кастронки и злополучната вилица на най-последната маса, на която дори няма солница.  Боботенето затихва и когато не успява да отвори шишето с вилицата всички избухват като по команда. „Виде ли, бе? Виде ли какво си направил!“  понася се от масата на младите. „За пенсия си, Гоше“ чуват се малко по-одобрителни ропоти. „Остави, че е некадърен, ами и с връзки!“ подвиква злобно Иванчо-тариката „Затова не върви тая държава“.  И това не беше всичко. На несвързаното ломотене с което се опита да се оправдае клетия шлосер, че всичко зависело от марката на ламарината,  комай целия стол отговори с бурно вълнение, което заплашваше да прерасне във всеобщо недоволство.  

Дори влезлия директор Дерменджиев не можа да потуши напълно  боботенето сред колектива. На въпроса му, какво става никой не се осмели да му разкаже за причината, но когато Мимето-секретарката му отвори лимонадата със стоманената отварачка във вид на сърп и чук в цялата зала се надигна тиха вълна от бълбукащо шушукане. Дерменджиев извика главния технолог и след кратко съвещание, придружено от многозначителни погледи на технолога по посока на вилицата мастития директор я взе в ръка и огледа местното произведение със самочувствието на специалист по произведения на изкуството.

- И какво не ви харесват вилиците – избоботи гърления му глас в наслоената тишина – Даже си имат печат на завода и ги намирам за много добри!

Опита се да набоде пържолата, но единия ѝ зъб се изкриви в парчето кост  и от устата му изригна кратка неконтролируема попръжня.

- Мамка му! Гошо-шлосера да дойде в един часа в кабинета ми – захвърли ненужната вилица с печат във формата на стилизиран винкел – символ на гордия завод и дояде обяда си с една от малкото останали лети вилици, които така странно изчезваха.

Никой не разбра какво е станало в кабинета на директора, но когато зачервения шлосер излезе с наведена глава и продължи да обяснява по инерция на Мимето и на Мара-чистачката, че причината вероятно е в инструменталната  ламарина, която са продали на съседния лимонаден завод за капачките му, не можа да породи нищо повече от пренебрежително съжаление.  А както добре се знае инструменталната ламарина е предназначена за изработването на висококачествени инструменти с които се обработват други метални изделия. За лаиците да обясним, че това е метал, който е по-твърд от другите метали. Но пък завод „Петър Боюклиев“ направи една добра сделка в условията на криза за желязо, продавайки ненужните си социалистически запаси инструментална ламарина на една добра цена.

Когато след една седмица покрусения шлосер влизаше в деловодството да  подпише заповедта си за пенсиониране за малко не се сблъска с млад нафукан търговец, който току що бе сключил договор с който продаде сто и петдесет броя отварачки за бутилки на Машино-ремонтния завод, остатък от бившата социалистическа гордост на родината.