Красавица…

Каквато и в сънищата си не съм виждал. А моите сънища са едни – немски филм за възрастни ряпа да яде…

Но нея… Не мога да я опиша. Просто красавица.

Отръска от себе си погледите на посетителите в кафенето, но не до края. Десетки очи останаха залепени – въпреки че поне част от тия мъже бяха с половинките си. Които мигновено се превърнаха в едномилионна частица. Пред такова момиче…

А тя попита: „Свободно ли е?“ и седна. Защо да чака отговор – даже запъващата обикновено входна врата зейна сама пред нея.

Красавицата поръча малък вермут и кафе. Което учуди и мен, и зяпналите посетители. Като разумни люде знаехме – в заведение алкохол не се поръчва. Първо – ще е разреден, второ – струва баща си и майка си, че даже и бабата…

Аз бавно смучех кафето. Имаше половин час до срещата ми с търговския агент, не ми се разхождаше из града – напълно сив и скучен, пък и въпреки местния празник, нямаше и какво да видя интересно: главна улица с ощърбени плочи, овехтели страдащи дървета, още по-износени пенсионери, сгради, наскоро маскирани с уж свежа боя, приличащи на гримиращата се дърта бабушкера от рисунката на Гойя…

А не исках да прекалявам с кафето – емоции сърцето ми получаваше предостатъчно от жената и собственика на фирмата, виждащ се като прероден Лентул Батиат - оня, от „Спартак“…

- Кога смяташ, че ще се срещнем? – внезапно попита красавицата.

Така – направо. Без артилерийстка подготовка от бързи и уж скромни погледи, без споменаване на климата днес…

- Ъ? – реагирах аз логично.

- Кога ще се срещнем? По твое желание, разбира се…

Хайдеее… Попаднах в пубертетските си сънища, завършващи с бърза баня и скриване на чаршафите в прането…

Но тя попита…

И аз…

- Нали се срещнахме? – реагирах не много вразумително, обаче глупостта донякъде замести логичното питане…

- Сега? Пред толкова хора? – засмя се тя…

Чакай, чакай… Какво да стане пред толкова народ? То, вярно – веднъж ли сънувах сън, че на площада аз и…

- Извинете, не ви разбирам – реагирах най-после смислено – Познаваме ли се?

Да, бе – познаваме се… Че аз щях да я сънувам и да я разпозная веднага, ако…

- Не, разбира се – кимна тя и бавно вдигна чашката с вермута. – Странно, но с хората се срещам само веднъж. С изключение на ония, които сама намирам. Като теб…

- Мен? Извинете, не ви познавам и се чудя защо разговаряме…

Тя се усмихна с очарованието на героиня от американски филм за спасителки на плажа.

- Ето – запознаваме се. И това вече показва, че не сте кой да е. Малцина са тези, които се срещат с мен два пъти. Всички – само веднъж. При това с повечето разговарям само професионално, никакви лични отношения…

Професионално? Смътно подозрение зарови из ума ми. Тя усети.

- Не, не… Зная – тая дума „професионално“ отдавна е станала знак за проституция и политика, обаче… Не! Как да ти кажа… - и замълча.

Говори ми на „ти“, аз й говоря на „вие“. Като началник към подчинен се обръща, обаче някак си не натяга гайките…

Коя е тя?

Красавицата се усмихна и заговори с нормално силен глас. Никой не поглеждаше към нас, имах усещането, че лек купол от нежна мъгла ни откъсна от кафенето, посетителите, целия свят…

- Добре… Не си първият, скептично посрещнал ме. Да знаеш Кант как ми говореше… А Бокачо направо се изсмя. Шоу до края беше невярващ…

Кант… Бокачо… Шоу…

- Да, аз съм. Смъртта…

Сладката и медената, казват нашенци. Красива и примамващо убедителна…

/следва/