И още един много стар разказ... Започнах го с идеята да е поредната ми ИЗВРАТЕНА простотия, дето да кача в блога си (пиша ги тия гадости, когато ми е много гадно и искам да залея и другите хора с помия - съвсем измислени са), но се получи нещо... друго. Аз лично намирам историйката за красива. И много тъжна...

ТЯ ИСКАШЕ ДА СПИ С БАЩА СИ

Родителите на Христина чуват виковете й и бързо се стрелват през коридора и влизат в нейната стая. Приближават се до леглото й, бащата я разбутва:

- Хриси, Хриси, миличка, събуди се! Отново бълнуваш, пак имаш кошмари.

Тя се сепва и отваря очи.

- Какво?... Бълнувах ли?!

- Да. Крещеше.

Майката се навежда и я целува по челото.

- Ох, миличка... Направо ми се къса сърцето, че страдаш. Как си в момента, боли ли те?

Боли я. Дишането й е леко затруднено. Обаче:

- Добре съм - казва тя, опитвайки се да се усмихне. - Добре съм, само съм много уморена. Дълго ли бълнувах?

Родителите й се споглеждат за миг, тя забелязва това, въпреки оскъдната светлина от нощната лампа.

- Не знаем - отвръща майката - събудих се изведнъж и чух, че сънят ти е неспокоен.

- Какво казах? - Пита тя, и в същия миг осъзнава, колко й е проличало, че това я вълнува. Дали не се е издала? Погледът й прескача от майчиното на бащиното лице и обратно няколко пъти, тя иска да види реакцията им.

- Нищо, говореше несвързано. Повече плачеше и крещеше. Спокойно мила, спокойно всичко ще се оправи. Ще се оправиш, ще бъдеш щастлива, ще...

Майката започва да я успокоява, да я размечтава, описвайки й един прекрасен свят, в който тя ще се оправи и те ще тичат заедно по широки поляни с малки сини цветчета. Но Христина не я слуша, през цялото време трескаво разсъждава на ум върху въпросът: "Какво искаше мама да каже с това СПОКОЙНО? Не, те със СИГУРНОСТ са научили, със сигурност вече го ЗНАЯТ! "

- ... и ще бъдем щастливи, ще се оправиш, ще видиш...

В главата на Христина: "Не, мамо... Знаеш, че няма да се оправя, ще умра. В погледа ти чета, че и ти го знаеш. Виждам как се мъчиш да сдържиш сълзите си. И ти, тате... - тя поглежда към лицето на баща си - ... ти също го знаеш...

- ... помниш ли, когато беше малка, как обичаше да си правиш сапунени мехури? С тръбичката? А?

- Да, мамо.

- Беше толкова сладка, най-добрата дъщеря. Ще се оправиш, ще видиш... На година да е, живот и здраве, ще отидем и тримата на море, можем да вземем и приятеля ти, Тони. Той е добро момче, ще се ожените и ще имате две хубави дечица, които...

В главата на Христина: "Толкова ви обичам. И вие ме обичате. Стоите тук при мен, искате да се усмихнете. Обичате ме, въпреки че ГО ЗНАЕТЕ. Въпреки, че сте ме чули да ГО казвам насън. Ах това бълнуване... Какво ли съм казала? Дали съм казала ВСИЧКО? Не, едва ли... Ако бяхте научили ВСИЧКО, бихте престанали да ме обичате. Бихте ми сложили отрова в чая, за да умра и да не се мъча и бихте ме погребали в двора до кучето. А може би не бихте престанали да ме обичате. Така ми се иска да ви попитам: ЧУЛИ ЛИ СТЕ НЕЩО? КАКВО СТЕ ЧУЛИ? МРАЗИТЕ ЛИ МЕ? Не... Едва ли сте чули... Боже Господи, дано нищо да не са чули, нищо да не знаят!... Моля ти се!..."

- ... али така? Просто трябва да вярваш. Вярваш ли?

Христина мълчи.

- Чуваш ли ме, Хриси?

- А? Извинявай, замислих се.

- Имаш вяра, нали?

- Да, мамо.

Бащата също се навежда и я целува по челото.

В главата на Христина: "Ех, тате, така ми се иска да ме целунеш по устата. Както понякога те виждам да целуваш мама. Това няма никога да ти го кажа. Ще направя всичко възможно да не ТИ ГО КАЖА НИКОГА! Тате, прости ми."

- Искаш ли да останем тази нощ при теб? - Пита я майката. - Добре ли се чувстваш? Ако искаш, можем тази нощ да спим тук, до теб.

- Да - казва и бащата - само кажи, ако не ти е добре...

- Добре съм, спокойно. Не се притеснявайте. Просто съм много уморена, спи ми се.

- Сигурна ли си?

- Напълно. Не се притеснявайте.

Те отново се навеждат за да я целунат по челото.

- Лека нощ - казва бащата.

- Лека нощ, тати.

- Лека нощ - казва майката.

- Лека нощ, мамо. Обичам ви...

Те излизат от стаята. От стаята на Христина.

В главата на Христина: "Възможно е още да не са го научили. Дали? Да, не са го научили. Иначе не биха могли да ме погледнат без да им проличи. Но ще го научат. Колко ли още живот ми остава? Месец? Или два? До тогава ще почна да бълнувам толкова, че със сигурност ще се издам... Да... Така е... Кой ден сме? Петък? Изгубила съм представа за времето. Изгубила съм представа за всичко. И тези халюцинации ще ме побъркат, направо ще ме побъркат! Проклетият ТРАМАДОЛ ! Мразя го!"

Тя поглежда към нощното шкафче. Там, до стария будилник са разпръснати лекарствата й. До ръба на шкафчето е шишенцето с "мужик-корен", в следата са скупчени няколко блистера "проалгин", а ей там - малко по-вдясно е блистера с "трамадол". Христина се заглежда в него. Протяга ръка и го взима.

(Из листовката на ТРАМАДОЛ: "Трамадол е мощен психотропен препарат за облекчаване на силни болки... Дозировка: По...")

(Из спомените на Йордан Серафимов: "Късна пролет. Дядо му бавно гасне от рак. Майка му го е пратила до аптеката за да купи ТРАМАДОЛ - дядо му го е свършил. Той влиза в аптеката, подава на аптекарката рецептата и зелената бележка. Аптекарката плъзва поглед по хартията, прочита за какво става дума, след което вперва подозрителен поглед в Йордан Серафимов. Той е на деветнайсет години, подстриган първи номер, с широки развлечени дрехи. "Не мога да ти дам трамадол - казва му аптекарката - не мога." Той се сеща, пак този поглед... "Не съм наркоман, моля ви, дядо ми има рак, мама ме прати да купя..." От вратичка зад витрината се появява втората аптекарка, първата и обяснява. Двете разглеждат рецептата, проверяват я дали е фалшива. И най-накрая се съгласяват да му дадат ТРАМАДОЛ." Някога, много отдавна...)

В главата на Христина: " Мили мои хапченца... Вие ще ме измъкнете от тоя кошмар... Какво ли е да умреш? Навярно няма разлика от това да сънуваш. Мили мои хапченца, така ми се иска да умра СЕГА. СЕГА, а не когато го реши рака. Сега, по мое желание. Сега, когато звездите ся ярки. Сега, докато родителите ми ме обичат, докато не знаят гнусните ми тайни които ме гнетят."

Тя започва да гълта едно по едно всичките хапове (за които не са ги виждали - огромни, бели, приличат малко на ДЕАПАКИН). Преглъща ги трудно, с голямо количество вода от каната.

Заспива. Бавно и сугурно. И всичко изчезва. Изчезва нейната същност, изчезват ужасните й мисли и постъпки. Стрелките за миг спират, след което тръгват назад, тъжните есенни листа отвън политат от земята и отново се закачат за клончетата, от които са паднали, отново позеленяват, след което се смаляват и се превръщат в мънички разлистващи се пъпчици, мъртвите мушици, умрели от задушаване между вътрешното и външното стъкло на прозореца омекват, размърдват се, закрачват бавно, за да се шмугнат през същия невидим и мистичен отвор, през който са влезли и да излязат навън, да полетят към небето и докато го приближават, да се подмладяват, да стават все по-малки и по-малки; докато най-накрая не се превърнат в миниатюрни черни точици, а след това в още по-миниатюрни ларви, ръждата отново се превръща в метал, попива в него и бляскавата му същност лъсва под слънчевите лъчи, Земята спира за миг, след това и тя се завърта на обратно, бавно, след това по-бързо и по-бързо, континентите се съединяват, океаните пресъхват, Земята спира, изтънява пласт по пласт, изчезва... голям взрив, натрупана до краен предел енергия, енергията намалява, отпускане, разпръсване, хаос, безвремие, вечност, голямото НИЩО поглъща обратно в кухата си утроба всичките три хиляди петстотин двайсет и пет атома които съществуват в ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА преди те да започнат да се сношават по тройки, за да раждат безброй атоми и молекули, и риби, и птици, и мишки, и хора, и...

Тя заспива. Бавно и сигурно. И всичко изчезва. Изчезва нейната същност, изчезват ужасните й мисли и постъпки. Стрелките за миг спират, след което тръгват назад, всичко изчезва. Едно по едно ВСИЧКИТЕ ДВИЖЕНИЯ НА ДЛАНТА Й, ДОКАТО Е МАСТРОБИРАЛА, МИСЛЕЙКИ СИ ЗА БАЩА СИ, замират и тръгват назад, престават да съществуват, капчиците мъзга, стекли се от нейната утроба, отново се просмукват в нея, изчезва чувството за вина... тя отново е малка, отново е на пет и си играе с нейните кукли, небето е синьо  и от него покапват частички предчувствие за красивото бъдеще, легнала е сред тревата а Земята е заоблена, заоблено е и небето и бързи вълнички препускат по тялото й при мисълта, че както е легнала е завита от горе с небето отдолу със Земята но отстрани тази заобленост не я е покрила и не е завита и ОГРОМНОТО ПРАЗНО от ляво и от дясно е толкова празно и вещае нещо странно, ...в мънички картонени къщички живият злите принцеси и тя не смее да се скрие зад голямата зелена кола докато играе на криеница с децата на улицата защото е тъмно а снощи по телевизията са давали филм който я е изпълнил със страх.


* * *

Тя вече заспа. Христина вече заспа. Напълно, и няма да се събуди. Никога.

В главата на Христина: ???

=================================================

Б.А: Спя дълбоко. Сънувам. Честотата на мозъчната ми дейност е спаднала до тета, съзнанието ми се рее свободно.

Стая. Стоя в нея и гледам неподвижно към стъклото на големия прозорец. В стаята има мухи, отвън има мухи, мигам, но в същия миг осъзнавам, че преди да го направя нещо се случи пред погледа ми толкова бързо, че нямах време да го осмисля. Сега отварям очи и осъзнавам какво точно стана; две мухи - едната вътре, а другата отвън - полетяха бързо една към друга и се сблъскаха със стъклото едновременно. Приближавам се до прозореца - едната муха е паднала мъртва на външния перваз, а другата - на вътрешния, точно пред нея. Ще им изкопая гробчета да ги погреба.

Поглеждам по-вляво; там, на перваза пред мен стои мъртвото тяло, мъртвото вкочанено, олекнало, втвърдено, чупливо тяло на друга муха. Поглеждам през стъклото дали и пред нея също има муха - няма. Навярно тази е умряла от задушаване между вътрешното и външното стъкло на прозореца през зимата, когато вътрешното крило е било затворено и уплътнено херметически.

...

Мухите са мъртви. И целият свят е мъртъв. Дайте път на Грешниците.