Тя се страхува само от градушките

Всяко събуждане бе тежко, по-тежко и от „заспиването” за нея – в челото си, някак вътре в него, усещаше сякаш някой цепи дърва, бавно и методично, с точно премерен удар и тя е и едната, и другата половина на цепеницата и всяка от тях напира да се повдигне и да се събере с другата. Това разполовяване предизвикваше такова налягане в ушите ѝ  –  все едно те са диги на препълнен до изнемога бент – ще се скъсат, и ще я залеят с бясна ярост. Разметаница протегна ръка встрани, като че да се хване за нещо и, в този миг нещо прободе устната ѝ, а в лицето ѝ плисна вода. Инстинктивно подскочи, което причини остра болка в корема ѝ. Отвори очи едновременно с рязкото поемане на въздух - наистина се давеше – в устата ѝ влезе вода, а нещо се бе залепило върху носа ѝ, като да влезе в ноздрите ѝ. Грабна го още преди да отвори очи и силно извика. Убождането беше така болезнено, че не разбра едно ли е или са няколко. Не искаше да го поглежда – мислеше, че е някакво животно, но се насили и се взря в него. Ръка ѝ стискаше една бледо-виолетова роза – „Роза! Роза ще ми слагаш до главата… Някога ще предпочетеш сто бодила в очите си, пред това, което има да видят, Антоне, но първо и ти да бъдеш „приспан” в най-сладките си сънища, обаче… Гроб ми копаеш, па се каеш…Едно по едно, нямам сила за нищо – да оздравея пък…”

– Какво правиш? – влетя Антон – Каква е тая кръв по..., а, буркана, паднал е бурк…

– Моля те, махни ме от това легло най-сетне! Моля те, къде ще ида – не виждаш ли, само ме махни от него, ако ще и вързана, но да стана, чуваш ли?

Той обаче излезе от стаята без да каже и дума. „Отиваш да мислиш, чудовище – инак щеше да ръмжиш – знам те, повече от майка ти те познавам, гад мръсна! Знаеш, че не можеш да ме държиш повече тука – Ани ще търси, ще чака, пък ще иде при вашите накрая. Ноо! Но няма и да си тръгнеш без мен. Пъклено изчадие си, Бог ме забрави, но и Дявола е изоставил пък не го е унищожил, явно нужен е. Дано ме пожали след това, което ще ти сторя. Но първо ще се потопя в „жълтата вода” за теб, и да имам търпение – да дочакам „черната вода”, а тогава  –  по-добре бягай, че и Бог ще се отвърне от мене чак.  Дорде дишам, се съм Мета ще съм, кога умра – да пишат „Разметаница”.

Антон влезе и седна на стола до главата ѝ. Мета се изненада: „И дрехи ли чак си е донесъл тук” беше с друга тениска – яркосиня. Цветът отиваше много на сините му очи. Бе се  и избръснал – долови мириса на „Олд Спайс” „Този идиот направо се е пренесъл тук”.

   – Нали искаше да говорим, хайде, говори сега.

   – Първо ме отвържи,  за да съм седнала, защото...

   – Не, ще говориш така, ще говорим – няма да танцуваме – процеди той

   – Добре, но просто ме постави седнала, да се изправя, свят ми се вие като съм легнала, и...

   – Не, ти казах!

   – Няма да мръдна – обещавам, ако щеш ми вържи и ръцете!

   – Не ме будалкай, Мета, като дива котка си, не ти вярвам и на една прозявка даже не ти вярвам. И какво ще ми кажеш толкова, ако те изправя, да не би...

Загуби. И дума няма да кажа. Можеш да ме приспиваш вече. Хич не се хаби да ми казваш нещо, слагай ми инжекцията и изчезвай при мацките! – бе доволна да забележи проблясък на надежда в очите му, и да не бе надежда, любопитство да бе, в тази секунда – бе убедена в това – часовникът вече отброява в нейна полза „Добре, Антоне, посяхме надеждица, че май мааалко те ревнувам.”

   –  Ти, ти мислиш, че ходя по жени?!? Хахха, аз откак…

   – Мислиш не знам ли, но и не ме интересува – ако съм искала... Не можеш, дори да ме убиеш да ме накараш да се върна, ясно ли ти е? Дори да ме убиеш! Мислиш, че ме държиш с Александър? Че ме е страх да умра? Татко ще те убие, но няма да ти го даде, чу ли?! – очакваше да го вбеси, споменаването на баща ѝ, и натъртването, че за нея той може всичко, винаги го вбесяваше.

    – Ти така или иначе ще се върнеш. Моя си, набий си го в главата!

  – Още колко такива са „твои”. Къде ще ни побереш, пък и отгде толкоз валиум? – умишлено вложи заядливост в гласа си Мета.

– Изперкала си. Заспивай! – тръгна към врата и силно я затръшна след себе си.

       „Отиде за спринцовката” – заби се  мисълта в сърцето ѝ.

 Изведнъж осъзна, че е минало време и е много тихо. Той не дойде. „Може да ме приспи само за нощта, откъде да зная   –  всичко ми се губи”. Останалите часове използва, за да подреди мислите си, да изреди всяко „за” и всяко „не”, дали „така” или „инак” да се измъкне. Това, което смяташе да направи ѝ се струваше непосилна жертва, но най-вероятно бе най-доброто – даа, ще го понесе. Стъмваше се, а тя мислеше все по-усилено. „Състезавам се с една инжекция” усмихна се мислено, но бе прекъсната от резкия звън на телефона „Уж го счупи, да не е поставил нов или, макар и счупен, звъни – също като мен – счупена, не счупена…” Звънеше и звънеше, а в апартамента – мрак и тишина. Стана ѝ злокобно, сякаш се видя от високо – легнала посред легло във въздуха сред празното – само тя телефона, който не звъни, а пищи, като сирена за тревога  – всички да бягат, а той остава докрай до нея.„Сама съм, сам сама”.

      Сърцето ѝ я перна в гръкляна, когато, той отвори вратата и като призрак – без да пусне лампата, без звук  да издаде, седна в долния край, току до стъпалата ѝ. Седеше. Чак чуваше дишането му, тъй тихо бе. Стана ѝ страшно - не от него, а от тази злокобност, която някак интуитивно усети, че бе влязла с него. Даже беше сигурна, че я вижда как обикаля, приведена около нея в мрака, сякаш търси място де да седне и тя. Мета сякаш виждаше как Злото е притаено на кълбо – представи си  го – влажна и лепкава жега, виснала над Всичкото… дълбоко, в едно мъртвешки хладно дере с неподвижни, без повей дървета – е протегнала глава от кълбото си, една усойница в тотална застиналост… чува се само онзи особен звук, на някакво тревожно, но мудно жужене... Усети как една тежест натисна гърдите ѝ и я сплеска – както плоския камък, който дядо ѝ слагаше върху зелето в кацата. Направи се, че спи, ала клепките ѝ не я слушаха –  притреперваха неконтролируемо, сякаш стършел налиташе връз очите ѝ. Дали той усещаше страха ѝ? Силуетът му се очертаваше като облак с формата на алигатор, приплъзнал се край пердето на отворен прозорец и лакомо е втренчил немигващо око към едничката жертва.

      – Слушай ме сега… – Мета трепна и вързаните ѝ крака, подскочиха – така се стресна от гласа му – Аз ще говоря, ти – не, и гък не искам да чувам, докато не ти кажа, ясно? – гласът му беше равен и приглушен

      – Поне запали лампата, аз…

Тежкият юмрук на Антон се стовари с цяла сила върху корема ѝ. Грамче въздух не остана в нея – цялото ѝ същество крещеше за кислород и нищо друго нямаше значение. Той нито извика, нито каза нещо повече. Изчака минута-две и нанесе втори удар.

–  Да продължа: След малко тръгваш с мен. Отиваме у дома. И оставаш завинаги.  Оправяш се. И отиваме за детето. С ваште, ти ще се обясняваш – ама „как”, „защо” - не ме интересува. Каквото и да крои главата ти, оттук  нататък –  без ефект ще е. Не, не се опитвай да ме прекъсваш! Та приключваме така: Инцидент – някой те е нападнал, пребил те е, намерил съм те и толкоз. Събрали сме се и няма к'во да обясняваме повече. Ще те направя щастлива, Разметанице, ако ме слушаш обаче, разбра ли? И много... Не ме прекъсвай и недей да цивриш, ясно!? Та ще сме нормални хора с дете, ако си мирна, или пак нормални, но тъжни – с дете, което е пристрастено към валиум, но никой не знае това освен мама и тате – схващаш ли, Бонбон?!

Такава омраза влетя във вените ѝ, че изтрови сякаш целия валиум по пътя си – тя самата стана отрова. Събра цялата си сила да се надигне, и го заплю. Един вик се изтръгна от нея, удари се в тавана сякаш и падна обратно на устните ѝ:

   – Боже, Господи, помогни ми, помогни ми да умра! Боже, заведи ме при мама – зарида Разметаница – Ще те убия, ще те убия – душа нямаш, звяр си, собственото си дет...! Милост нямаш, чудовище, милост ня…

      – Млък! Млък, ти казах! –  стискаше  брадичката и устата ѝ като в менгеме с ръката си той.

Така потече „жълтата вода” за Мета. В плана ѝ и без това влизаше точно това – да го заблуди, че е успял – дали с молби, дали с принуда, да се „съгласи” да се върне при него. Щеше да го „приспива” с илюзията, че се е примирила отново да пробват да бъдат семейство. Ще поживее, но не много дълго време, да живее с него, и най-трудното – да намери начин, да го принуди в замяна да не спи с него, уж само в началото… и, когато е готова, ще „зачака черната вода”.  Ала сега, сега – бе готова на всичко. Знаеше, че няма как да защити Александър и да се измъкне по някакъв начин, дори и да не се събере с него  –  той до детето можеше да се докопа навсякъде, дори и в училище, на улицата – беше му баща. В ума ѝ изплува отново мисълта: „Добре, Смъртнико…, даа, смъртник си, Антоне, ако не мога аз – на вълците ще те хвърля, но детето ми няма да докоснеш! Каквото не мога, и него ще направя... „Вълците, да –  К. бе убит, и все пак имам нещо от него –  „вълци” един-двама, но са „силните на деня”… и на „подземния живот”. „Там ти е мястото, Антоне – под земята!”  Тя  усети в сърцето си ритъма на онова специално „нещо” което я караше винаги да преминава от Рзметаница в Мета и го наричаше

             „Тангото на смъртта”
 

Спектакъл  –  омагьосващ и смразяващ  –
две напред, веднъж назад  –  танц изпепеляващ!
Води Демонът тангото на смъртта,
плавно с него в танц - ангел със крила.

Черен, елегантен, силуетът демоничен,
жадно поглед впил във ангела магичен,
прихванал страстно крехкия му кръст,
го завърта в бесен ритъм, огнен, бърз!

От крилете снежнобели омагьосан, той,
демонски към пропастта, във танца свой,
води ангелът пленителен... и разколебан

сал за миг… умира в красотата ням.

В прелюдия на вечната борба,
ангелът намигва на Смъртта,
и с последния акорд (а той е на смъртта)  
Демонът замира, покорен от любовта!

       „Изперкала си. Заспивай!” спомни си тя.

Но Мета се бе завърнала. Бе цяла злоба и гняв!

Започваше нейният танц, само дето не тя беше ангелът:

https://www.youtube.com/watch?v=v246c8wP6_0

Следва….