– Родила съм звяр, Боже, чудовище съм родила… Все знаех, че те бие, миличка, но чак това… Може да лъжете другите, но зная – никой не те е нападал, той те е пребил, кучето му с куче! Виновна съм, че съм му майка, да съм знаела да не го раждам!

   – Стига, не си виновна – майките не избират кого да родят, децата сами търсят кой да ги роди…, но няма да ме разбереш… Лоша, тежка Душа е избрала теб по знайни само за нея причини – каза Разметаница на свекърва си, докато тя ù помагаше да се съблече, за да влезе в банята. Антон бе разбрал, че няма как да ходи на работа и да се „грижи” за нея, а знаеше по-добре от нея самата, че тя не може да се държи на краката си и бе позволил на майка си да идва в дома им отново.

Всяко помръдване бе адска болка, но тя не бе готова за силния спазъм в корема, когато вдигна ръце да съблече фланелката си и извика, сгърчи се, а това което видя, не бе за гледане – един синьо-черен спихнат балон стоеше в центъра на тялото и като мишена за дартс – мина през ума ù - да, бе я ударил два пъти с юмрук, но той беше изцяло почернял – не бе възможно това от два удара. ”Господи да не да е скъсано нещо вътре, кръвоизлив? Или какво?”

  – Ще му кажа аз, ще кажа на баща му, той ще...

 – Не! Не, майко, недей, моля те – на мен ще си го изкара, моля те! Искам само да мълчиш – нищо не знаеш и това е. Аз скоро ще избягам, може би в чужбина, ще се спася – спокойно, нали? Само си мълчи. Просто ме удари много силно, паднах и си счупих зъбите, това е.

А вътре в себе си Мета редеше клетва след клетва. Желанието за мъст виеше в нея като единак срещу луна: „Няма да те убия – ще те разчленя, копеле мръсно!”

Мета седеше неподвижна в тъмния хол. Чакаше. Не позволяваше на никой мускул да трепне дори, за да не я връхлети болката. Да пусне щорите и плътните тежки завеси, за да не процеждат никаква светлина, бе направо изцеждащо. Сила ù трябваше. И откритието, че все още има, я плашеше. „Обикновените хора, тоест тези, които живеят без да познават насилието, вероятно в момента готвят, перат, гледат сериали или някъде вдигат наздравици, а аз съм като жичката на лампа – може да изяде тъмното, но и да се скъса тъй лесно”.

   Отдавна забравеният звук Антон да си отключва, а тя да е вътре – я стегна до бездиханност. Но тя се изправи със стиснати зъби и направи безшумна крачка до вратата. И застина. Спря и да диша. Чакаше. „Със сигурност мисли, че съм в спалнята и лежа… Моля те, моля те, влез тук чудовище!”

Той отвори и посегна да светне, но ръката му срещна нечий пръсти и отскочи ужасен – Метината длан бе върху ключа.

       –  Ще говориш, Антоне…, сядай! - като из гроб излезе гласът ù – онзи глас дето умееше да се разхожда като мъртвешки пръст по гърба му.

      –  Кучка! Ще те… – но, свикнала с тъмното, Мета видя как той иде към нея, напрегна се и с все сили го удари с металната тръба в другата си ръка. Антон изръмжа гърлено, но гласът му бе погълнат от онзи вой, който може да издаде само прахосмукачка. В живота си не бе изпитвал такава болка – никога, никога! Устата му гореше, не – отскубваше се, но дърпаше и него самия, а езикът му, езикът му – откъсваше се, отскубваше из дъно сякаш… Тя дръпна рязко прахосмукачката от устните му – бе целила бузата му, но… без да изпуска тръбата с маркуча, тя натисна с глава ключа и лампата светна, а кракът ù натисна бутона за изключване, но си остана върху него.

Антон се бе сгърчил като ембрион, вероятно бе в безсъзнание, но тя нямаше никакво намерение да рискува - вече никаква грешка, никаква прошка – и светкавично опря отвора на тръбата в тестисите му. Тя не виждаше добре лицето му, но част от устните му – да – в тях кръв сигурно никога вече нямаше да тече. Не беше в безсъзнание, просто като че бе извън този свят… Очите му бяха две огромни, стрелкащи се питанки.

    – Ако си го заслужиш – после може и да ти дам филтъра да си ги намериш, Бонбон – процеди тя – гневът ù я тровеше, желанието да извади и гръкляна му дори, бе тъй мощно, че застрашаваше да я помете.

   – Аз ще питам – отговаряш толкова бързо, колкото бих натиснала копчето отново, разбра ли, ме?

   – Чакай мме …

  – Нещо май си повреден, а? Фъфлиш, така ли? Е, аз ти разбирам – и ха си мигнал, ха съм си направила гердан от топките ти, плазмодий такъв – няма и окото ми да мигне!

  – Казвай, кога и как ходих в тоалетната – това не става, когато човек спи, как ”ходех” – казвай?!

Той мълчеше, но Мета и не очакваше веднага да говори и лекичко, на йота само, измести маркуча и леко настъпи бутона и веднага обратно... ефектът на тревожното изръмжаване за миг и замлъкване на прахосмукачката бе по-страшен, отколкото ако бе продължително. Той се сви и вдигна ръка:

 – Уудррях те силн ккреем – явно всеки звук за който трябваха допрени устни му бе невъзможен

  – Удрял си ме силно в корема?! И какво, какво – давай нататък!

  – Найлона…лоога…стига, …ета – говоренето му причиняваше ужасна болка, но Мета бе безжалостна, бе дала воля на беса си и той сега пръхтеше като ат из цялата ù кръв...

  – Колко дни? Колко?

  – Шест.

  – Предварително си решил всичко нали - да ме вържеш и упояваш с валиум, да или не?

  – Дда…стига..

 – Престъпнико, ще те кастрирам – Мета стъпи яростно върху прахосмукачката – Антон изви като звяр, а тя, отвратена, захвърли тръбата и напусна стаята, дори не я изключи – остави я да вие и ръмжи заедно с него.

„Излизаш в болнични, Антоне – здрав ми трябваш, здрав и с „всичкия си!” Ще разплача и мъжкото ти мляко чак, ще разплача”

Цялата се тресеше – „Удрял ме е! Всяка нощ ме е удрял с цяла сила и е изкарвал урината ми заедно с дъха ми, за да не ме отвърже животното – затова е черен коремът ми” – душата ù се мъчеше да си поеме дъх сред кълбото от безсилие, унижение и болка – „Сега бих могла да си тръгна… и щях, но щом си планирал това, което ми стори, значи – способен си на още. Аз да се пазя – може и да мога – но Александър няма да мога – не. Та продължаваме…, както ти каза – „събрали сме се и толкоз”. А сетне… кой-когото, Антоне, кой-когото”.

        Зъбите ù бяха прекрасни отново. Вярно, струваше ù повече отколкото имаше, но Антон с охота плати до стотинка. Хората отново се заглеждаха в гордата и красива Мета. Имаше и въпроси, когато с Антон се появяваха тук-там заедно, но ги парираше с оня особен хлад, който лъхаше от говора ù: „Той е баща на Александър – обичам го”. Силният ù организъм се справи с големите болки, а за остатъчните тя вече имаше здрави зъби, за да ги стисне при всяко по-непремерено движение. Коремът беше все тъй страшна гледка, но колкото по-дълго бе такъв – толкова по-добре – Мета искаше желанието ù за мъст да ù бъде винаги на една ръка разстояние. Тя спазваше винаги обещанията си, особено тези, дадени пред самата себе си – да, дълго време нямаше да спи с чудовището – прахосмукачката елиминира тази вероятност засега. Разметаница нито го попита какво е казал лекарят, нито какви са изгледите за оздравяване.

Утре щеше да гушне до гърдите си най-обичното си същество и няма да позволи никой да разбере, че от този ден нататък всеки миг без него ще тръпне, ще умира в най-големия си страх. Затова и след един много дълъг разговор с Антон бе заявила, че е уморена и готова на ново начало. Той и даде дума, а тя я прие – слаба и разплакана. Отначало той бе нащрек, но тя бе виртуозна в „приспиването” на подозренията и несигурността му. Той бе първичен – Разметаница до него е равно на щастие. Да, Разметаница бе с него, Мета – не.

                                                                            ***

– Мамоо, с татко ще ритаме в градинката зад блока, хвърли топката през прозореца! – извика от долу Александър.

Сърцето на Мета се смръзна, изстина – ако не позволи, ще покаже на Антон, че не му вярва, ще събуди подозренията му отново – ако иде при тях – същото. Усети вената под ухото ù как запулсира – досега някак не се налагаше да остават заедно двамата, но…

– Пази се да не те удари, маме, хвърлям я – бе решила да рискува, но краката ù трепереха и след хвърлянето на топката се хвана за рамката на прозореца, обхваната от тремор в китките и коленете едновременно. Но баща и син се завърнаха потни и уморени. Откога не бе виждала детенцето си със звездички в хубавите му кафяви очички – тази констатация вля в душата и тежко чувство за вина. 

– Хайде, идвай, време е да заспиваш, момче! – каза някак твърде високо и натъртено Антон на Александър.

В този миг се чу силен трясък от разпиляно, счупено стъкло. Антон хукна към кухнята и завари Разметаница бяла като вар да гледа вторачено пода, където сред парчета порцелан се търкаляха чепки черно като кръв грозде, а тя самата – като истукан, статуя, която вдигна главата си и втренчи зелен поглед в него. Не помръдваше, не дишаше – търсеше нещо в очите му и го мерна, за миг – там сякаш мръдна змийче и се шмугна тъй бързо, както и се появи…

  – Господи, изкара ми акъла…! – рече той с въздишка на облекчение.

Но Мета не даде знак, че го е чула – гледаше и гледаше и той не можеше да отвърне погледа си от нея - Дълбочината на този зелен блясък го хипнотизираше.

„Време е, време! Сякаш ме удари отново в корема с това „заспивай”… Нямаш време, Мета – довърши го и бягай! Бягай!”

Телефонът накара и двамата да потрепнат едновременно.

Александър пристъпи с боси крачета по пижамка и каза:

  – Мамо една леля Ева иска да се обадиш…

„Боже, Ева, Ева и малката Еличка… Ами сега?!"

Една светкавица блесна в тъмното отвъд прозореца, а гръмотевицата влетя и тресна в сърцето на Разметаница – "Ще стане страшно, много страшно за всички" помисли тя и обхвана раменете си с ръце - затрепери като лист трепетлика в детинския си ужас...а Градушката тепърва започваше...

Следва…

Ренета Първанова