Jan 24, 2009, 9:49 PM

Тъжба 

  Prose » Narratives
1043 0 0
6 мин reading
 

 

 

 

 

ТЪЖБА

от

Минчо Николов Дунчев

 

седемдесет и пет годишен пинсиюнер. Живущ в с. Иманово Габровско. На ул. "УИЙЛЯМ  ГЛАДСТОН" №І, роден на 13 юлий, 1920 год в с. Рибарово, Бургаска околия.

 

        Господин капитане, идвам да ви са оплача послучай на обира, който стана с мене около осем, осем и половина часа на гарата по видело тази сутрин. Уткраднат мий  кафян куфар от много хубав картон с катарами, където си държах един мелион лева. Човекът не го познавам, а парите ги и имам от къщата. Къщата ний я имахме още от преди дивети и аз там съм са родил. Майка мий Радка Петрова Недева от съседното село. Баща ми пък е Никола Дунчев Минев. Той имаше магазин в Бургаз. "Кинкалерия - Минев" са казваше и беше акциунер на Популярната банка. Братя и сестри нямам, за което са подписвам. Значи трябва да съм бил двайси, двайси и шес, седем гудишен  като ни зеха къщата и магазина и тати умря. Само ни съ живей. За туй си зех жина, тя пък да са случи от габрувските села. И като и мама умря петдесет и четвърта год. - отидохми да живейми там. Жина ми са казваше Иванка Велева Дунчева. По баща Хараламбова. Те са известни от него край, може и да сте ги чували. Може да излезем някък роднини и вий по-хубаво да ми помогнете. Ни ва знам вие от кой край сте? То в София всякакви ги има - може и от Москва да сте. Ще прощаваш, ама то в живота всичко са случва и човек до довека опира. Жината взимаше хубави пари от консервеата фабрика, а мене не ма щяха никъде. Изкарал съм трето отделение, имахме много добитък и трябваше да го гледа някуй. Край тати можеше и у търговията да са уловя, ама нали стана тая работа с него и с къщата. Работил съм обща работа. По строежи повечето, ама и по ниви, където има нешто тежко за носене едно друго. Всичко съм работил значи. Седемдесета година и като жената умря, ме взеха пазач на винзавода. Щото аз спирт не употребявам. Неорганизиран трезвеник съм откакто се помня. Та там изкарах баят време, докато се закача за пенцията и докато стана тая работа с демукрациата, нали. Като става тая работа и идват при мене едни хора с писмо. Тъй и тъй работата казват знаеш ли, че си станал чорбаджия на една къща с двор в Рибарово, Бургаско, ей го писмото. Мене ми са обърна душата. Как няма да знам, нали аз там съм са родил и съм прораснал. Нали заради тая къща тати умря и всичко. Имаш ли викат нутариално, плащаме ти половин мелион веднага. И ма оставиха да размисля де. Тая къща, господин капитане, и на главата и на сърцето ми е поникнала. Но който кавото и ще да ми разправя, където човек се е родил и пораснал - там си и остава до края на живота си. Ето например аз. Педесе години съм я сънувал тая къща.  Христо Пенчев от Иманово и той е много известен, може пък с него да се познавате или пък да сте роднини, че той ми вика, искай им вика един мелион и да видиш, че ще дадат. И вярну. Аз като им казах и те малко хъката-мъката, ама се съгласиха. И аз се съгласих, защото спомените са хубаво нещо, ама Рибарово е далеко. Държавата се обърка и не е много за ходене. С тези двамата. От Бургаз са. Едина са казва Баташки. Другаря му не го знам как. Утидуми, извадихме нутриалнуту и им продадух къщата. Какъвто страх съм брал, само аз си знам. Бройл съм парите на пътя в едни шубраци, че нямаше време. Наоколо хора, коли, минават - всеки може да та обере!  С оранжеви ластици са стегнати парите. Точно един мелион значи. И от Бургаз на влака право за София. Аз нали съм хитър, викам първо трябва да са поогледам в коя банка дават по-хубави лихви и там да ги внеса парите нали. Христо Пенчев например има петдесет хиляди в десекасата и от тях си живее. Пък аз що ще имам един мелион и няма да направя тъй, а? Мислех днеска да вкарам парите в някоя банка и нощеска да вървя за Иманово. Хубаво, ама ето какво стана значи. Да им опустеят и лихвите!!! Аз си почивах на гарата, щото вече съм стар и тъкмо се канех да питам някого къде са намира банката, дето дават хубавите лихви и този чъпкънин ма нападна. Напсува ма на майка. Запуши ми устата. Извади ми нош. И най-важното, избяга с куфара, дето си държах парите. Свидетели имам много. Цялата гара ми е свидетел, дето се казва. Вашите другари, дето бяха там, също са ми свидетели.  Свидетели са, ама не можаха да го уловят, защото той бага баят бързо и скочи на един влак. Тоя мелион значи аз сам го имал всичко на всичко една нощ и нищо не съм си купил. И сега какво? Каквото и да ви пиша, господин капитане, ето вече две-три страници пиша. Каквото и да си приказваме, мене ма обраха.

 

        Тук човекът спря да пише, стана от бюрото и въздъхна. Отиде до прозореца. Между решетките се виждаха улица, кино, училищен двор. Разбойници! Разбойници!... Всичките са разбойници!  - мислеше си Любчо Николов Дунчев. Озъбените кучета край контейнерите за смет - дебнеха като пладнешки апаши. Вагабонтът със жълтите зъби, който караше трамвая и едва не премаза опърпаната старица, която гледаше с с бялото на очите си - като вещица. Мъжът с меката шапка и мустаците - истински Роналдо Риналдини - метна се като хайдутин в една кола с тъмни стъкла и отпраши на някъде. Вестникарчетата крещяха за грабежи и мошенничества и циганчетата, които просеха по ъглите, му се струваха изпечени бандити. Семейството с детската количка: Бащата имаше гъста харамийска брада, а майката тъмни шпионски очила и свирепо оглеждаше витрините на хранителните магазини. Детето като порасне -  на тях ще се метне и ще станат шайка! Над всичко това от афишите и плакатите на киното се смееха изрисувани хашлаци с големи парабели в ръцете - явно също харсъзи. Не беше ял от два дни и много му се искаше да хапне нещо. Диня с хляб, например.

        Учениците безгрижно се биеха  с раниците си, викаха, смееха се, но тук нищо не се чуваше. Само глухата светлина на есенното утро се процеждаше в кабинета на капитана. Той се върна обратно зад бюрото. Пое дълбоко въздух и като прехапа долната си устна продължи.

 

        Изопщо не мога да разбера значи каво става, господин капитане. Как ще живеят децата? Аз като бях дете, имахме къща. После къщата я зимаха и тати умря. Цял живот нищо съм нямал. Сега изведнъж пак имах. И ме обраха.

        Не може така. Отначало много ме беше яд. Бях направо бесен. А сега като се укротих ми стана тъжно и затова ви я пиша тази тъжба. Много ви се моля с вашите момчета да хванете човека, който ми открадна куфара с парите. И да ми ги върнете. Защото аз съм пенсионер и нямам с какво да живея. Живота стана много скъп и парите ми трябват колкото се може по-бързо.  Други претенции нямам.

 

                                     М. Н. Дунчев - пенсиунер

 

 

А куфара ако ви се хареса, може да го задържите за себе си.

 

 

© Димитър Стоянов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??