Следващиата сутрин започна с обещание за още един слънчев и топъл ден. В 6.30 ч. вече беше започнало да се развиделява, а през леко открехнатия прозорец в спалнята на малкия апартамент, намиращ се на седмия етаж в стар десететажен блок в квартал Дианабад, нахлу птича песен, потвърждаваща очакванията за нов пролетен полъх на месец април.

      Огнянов разтърка очите си и отиде да си направи кафе. Наметна си сивия ватиран суичър преди да излезе на терасата за да запали цигара. От покойната си баба помнеше думите, че докато в името на месеца има „р“, човек трябва да си носи връхна дреха.

       Инспекторът беше четиридесет и една годишен, но гъстата му черна коса, в която се прокрадваха едва няколко бели косъма, сините очи и жилавата структура, го правеха да изглежда значително по-млад. Единствено фините бръчици около клепачите, здравата челюст и сериозното лице издаваха, че е мъжът е на повече от тридесет години. Не беше твърде висок, но постигаше внушителен вид благодарение на широките си рамене и гъвкавата фигура, запазила значителна част от спортната си форма, изградена в резултат на дългогодишните тренировки по карате и кикбокс през юношеството. Това до известна степен го отличаваше от колегите му в управлението, които допринасяха за визията на съвременния полицейски служител – с авторитетно шкембе и едър врат, който рядко изглеждаше комфортно в униформа.

       Огнянов работеше в отдел „Криминална полиция“ на ОДМВР - София, сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ от близо петнадесет години, а като млад полицай беше прекарал няколко години в отдел „Охранителна полиция“. Беше един от малкото служители в „Криминална полиция“, участвали в реална престрелка. Първо, защото това не се случваше често. Второ, текучеството в отдела беше голямо – поради тежката работа и ниското заплащане голяма част от колегите му се пренасочваха към другите отдели и най-вече към сектор „Пътна полиция“. По тази причина и инспекторът имаше участие в голяма част от по-заплетените случаи на отдела.

       Жена му още спеше когато той се върна, поел сутрешната си доза кофеин и никотин, достатъчна му за да отвори очи и да влезе за душ.  Когато излезе от банята, тя вече беше будна и се протягаше в леглото.

       - Какво стана вчера? Заспала съм преди да се прибереш.

       - Не ти трябва да знаеш, историята не е приятна. Но предполагам, ще съобщят в сутрешния блок. – отговори той с поглед, непревдещаващ продължение на разговора.

       Тя замълча, опитвайки се да си представи какво би могло да повлияе на настроението на мъжа ѝ до такава степен, че да няма желание да говори. Стана и отиде в кухнята да си направи кафе, намятайки с небрежен жест халата си по пътя.

       Нора беше жена, запазила грациозността от младостта си, въпреки известното количество натрупани килограми в областта на ханша. Още си личеше колко е била красива като млада, къдравата ѝ коса се спускаше непокорно по раменете когато не беше привързана с шнола и я караше да изглежда като отнесена тийнейджърка. Тя бързо поправи това като зави буйните кичури с едно движение в небрежен кок. Пусна кафемашината и се взря в тънката струя, която се разливаше в гъст и плътен каймак в малката чаша от костен порцелан. Семейството не живееше охолно, но държеше на ритуала на хубавото еспресо, затова бяха инвестирали в не много скъпа, но пък качествена кафемашина и изключителен порцеланов сервиз за кафе, с ръчно писан тюркоазен декор и дискретен златен кант по ръбовете. Бяха си го купили с парите от подаръци за сватбата, а изборът на десен беше на Нора.

       Тя се върна в леглото да изпие кафето си.

       Жената на Огнянов знаеше кога да остави мъжа си на мира, а днес той определено имаше вид на буреносен облак, но не се стърпя и попита:

       - Ще се бавиш ли днес? Чудя се какво да готвя за вечеря.

       - Недей да готвиш, може би ще хапна нещо на крак. Ще трябва да обиколя пак Факултета.

       - Отново ли? Този случай не е ли твърде стар, какво ново можете да откриете там? – каза тя загрижено. - Притеснява ме когато ходиш. – добави с мек тон.

       - Да, и на мен не ми е приятно, но се налага. Може да сме пропуснали нещо или да се появят нови показания. Такива, които да ни помогнат сега... – издаде се той.

       - Да не би да има ново убийство? – попита притеснено жената – Това ли е?

За момент в стаята настъпи затишие.

       - Местното население едва ли ще може да каже нещо повече за стария случай – заключи Нора, с надеждата да откаже мъжа си.

       Тя вероятно беше права. Случаят беше отпреди две години, когато приблизително по същото време на годината време бяха открили мъртва жена в една изоставена постройка между ромското гето и Висшето строително училище, намиращо се на ул. Суходолска. Тогава убийството предизвика фурор в медиите и масирано недоволство, насочено към ромското население, но полицията бързо се отказа от идеята за участие на роми в него. Прецизният възел, с който китките на откритото момиче бяха привързани към стола зад гърба му, а и обстоятелството, че нямаше почти никаква следа от насилие, не говореха за обичайните инциденти сред ромите, предизвикани от страст или в резултат на конфликт. Младата жена беше учителка в детска градина, която се намираше в другия край на града, а домът ѝ също не беше близо до Факултета. Разбира се ромското население беше разпитано, както и студентите и преподавателите във висшето училище. Тогава Огнянов участва в разпитите, беше впрегната и значителна част от софийската полиция за да се избегнат неприятности в гетото. Никой не познаваше жената. Сигналът за изчезването ѝ беше подаден от нейните родители, които не бяха успяли да се свържат с нея няколко дни. Не беше отишла и на работа. Тялото ѝ беше открито по случайност в акция за издирване на складове за наркотици, четири-пет седмици след изчезването. Докладът на патолога сочеше, че причината за смъртта е изтощение в резултат на липсата на храна и вода.

       Гадът я беше оставил да умре от глад. Вероятно и от жажда, въпреки че за да остане по-дълго жива в изоставеното сдание, се смята, че похитителят ѝ е давал оскъдно количество вода. Жената не беше оставена изцяло на произвола на съдбата, имаше доказателства, че сградата е посещавана редовно не много преди да открият тялото. Освен, че я беше оставил да умре от изтощение, беше и наблюдавал как това се случва. Около трупа имаше неголямо количество екскременти, а и в тази ситуация нямаше как да са много. Случаят беше покъртителен и за щастие голяма част от подробностите остана скрита от медиите. Този път едва ли щеше да е така.

       - Да, има ново убийство – отговори Огнянов на жена си – но не знам дали има нещо общо със старото, просто проверявам теории.

       Инспекторът се замисли дали наистина е възможно да има връзка между двата случая. Все пак беше минало доста време, а и имаше известни различия в обстоятелствата. Местата, на които бяха открити жените също бяха сравнително далеч едно от друго, но това не беше пречка ако убиецът има кола. Районът на второто убийство беше на не повече от час и двадесет минути от София.

       Огнянов глътна остатъка от кафето си на един дъх и се запъти към колата. Първо щеше да отиде в управлението, директорът на „Криминална полиция“ искаше да го види и той се досещаше каква шеше да бъде темата на разговор.

***

       - Не ми харесва, че ще ходиш пак във Факултета. Няма да намериш нищо там, освен белята си. А и тази на колегите си. Трябва да сте поне пет-шест човека.

       - Мисля да отида сам – отсече по-младият човек в стаята. – Няма да събирам официални показания и не ми трябва партньор. Искам отново да проуча обстановката и да проверя дали някой няма случайно да си спомни нещо или пък да реши да се разприказва на този етап, когато местните вече са вън от съмнение. Ако сме повече хора, може да се надигне вълна от недоволство, че пак намесваме хората от квартала.

       По-възрастният мъж не беше доволен от отговора, но виждаше решителността в сериозните сини очи срещу него и реши, че е безмислено да спори.

       Директорът на „Криминална полиция“ Димитър Траянов беше слаб и висок петдесет и пет годишен мъж със спокоен, но твърд гълъбовосив поглед, обрамчен от гъсти черни вежди, които придаваха на човека сериозен и замислен вид. Лицето му беше издълбано от дълбоки бръчки, нехарактерни за възрастта му, но въпреки това излъчваше мекота, за която допринасяха и гъстите сиви коси, грижливо подстригани и пригладени назад. Костюмът му – винаги идеално колосан, днес беше в цвета на очите му и инспекторът усети как погледът на началника му минава сякаш директно през него.

       Траянов беше преживял достатъчно в живота си за да е наясно кога не трябва да се бори с вятърни мелници. Но и имаше добра преценка за хората, а с Огнянов се познаваха отдавна. Преди да се прехвърли в София, Траянов беше директор на „Разследванията“ в ОДМВР – Монтана и бяха работили заедно в няколко акции срещу организираната престъпност. Огнянов проявяваше решителност в работата си, понякога дори твърдоглавие и глупост. Но в крайна сметка довеждаше нещата си докрай без да предизвика сериозни проблеми за себе си и околните. Имаше и подход към хората, по някаква причина успяваше да ги предразположи да говорят пред него без задръжки. Може би причината беше в погледа – имаше вид на сериозен човек, такъв, който няма да издаде тайните ти и да те въвлече в неприятности. Това понякога им изиграваше лоша шега.

       Траянов се замисли за онзи нещастен прекупвач на крадени вещи, който издаде цялата си верига за доставки, с надеждата да остане извън мелето. Накрая завърши в затвора редом с всичките си партньори. Освен главния организатор на мрежата, разбира се, полицията не можа да се пребори с политическите му контакти. Това не беше рядкост – „за милиони няма закони, за кокошка няма прошка“, както се пееше в една песен.

       Директорът на „Криминална полиция“ кимна:

       - Добре, върви. Но предупреди близките екипи да бъдат в готовност, при необходимост.

Огнянов се запъти към вратата.

       - А между другото, излезе ли нещо от сигналите за изчезнали хора? – запита го Траянов преди инспекторът да затвори вратата.

       - Нищо. Никой не е подал сигнал за момиче с подобно описание. – отговори му мъжът и излезе.