Търси се...
Принцът. Може и на кон да дойде. Аз обичам животните. Това обаче не означава, че принцът може да е животно! Не нося на бой... и на пиене не нося, разпасана ставам и принцовете изпадат в недоумение от уменията ми.
Да, да, аз съм принцесата. С една обувка, кучето изяде другата. Ако може принцът да донесе един чифт стъклени пантофки, че ми станаха мазоли на табаните. И баща ми е стиснат, да се знае. Дава мен, кралството го стиска. Искал бил спокойни старини... Омръзнала му било да воюва със зетьовете. Споменах ли, че този негодяй ще е четвъртия? Ах, нима?! Ами, да си кажа кажа честно, четвърти претендент за царствената ми ръка се търси.
Първият уддържа три месеца. Бил се бил пропил откакто ме познал. Като жена ли бе?! Айде сега, аз съм му крива, че толкоз му държи ангела. Разпътник! Забрай си коня. Още му гледам добитъка. Сега живее с някаква северна красавица. Сякаш са я изчукали от ледник в планината. Страшна жена, ви казвам. Яхна го генералската, от вратата за врата го захапва и оня мълчи. Мълчи и слуша...
Вторият принц се задържа няколко години. И той психически се бил сринал, след брака си с мене. След като се роди наследникът, го удари на хазарт и жени. Имал бил нужда от лично пространство, трябвало да разпуска. Ай, сиктир, пък аз да обикалям ливадите с наследника. Не, че не му слагах рога. Върху коня му царствен елен-хлопатар виждаха хората. Човешкото избяга от него. Баща ми, самодържецът, искаше тавана на балната зала да маха, че рогата му тъй или иначе ронели стенописите.
Третия успях да го закопам. Душа момче беше. Голяма любов, голямо нещо! Трудова злополука. Аз му казах, че таз кама-сутра не е за всеки, ама той не, та не! Прибраха го ангелите, бързо. Инфаркт. Поне щастлив беше, дръпна си за вечността накрая.
Ама къде е този принц, беееееее?! Сто години се правя, че спя и го чакам. Ей, ма на, пак дремя. Уффффф, аман! Татю са тюхка, че само голям смелчага може да се сбори с мене. Че аз да не съм стръвница, бе?! Аз съм принцеса! Ей, на сега, колко стана часа?! Ще лягам, да ви кажа.
Умна съм, колкото блондинка. В мозъка ми пълзят паяци и запълват пространството в черепната ми кутия. Като си отворя устата, все важни неща казвам. Красива съм... пак като блондинка. Татю все ми е казвал, че с тоз телешки поглед сърце от стомана мога да пръсна. И косите ми дълги, блестящи, увиват се като лиани. Слаба съм, като фиданка. Повей вятър и ме отнесе в тръстиките. При оня, татювия говедар. Пък той като почне да ме увива, да ме кърши, да ме охка. Леле! Разпасана съм, много. Очите ми шарят, устните ми се свиват нацупени, страшни, сладки червени, описват греха ми. Белите ми зъбки тракат все хищно, заплашват да разкъсат проваления нещастник. Вакханка съм. Един път не стига. Тайно оръжие имам...
Търси се... Не очаквай да съм вярна. Аз да не съм куче?! Не съм домакиня, прислуга си имам. Искам го лъскав и мощен, с осем коня да му е впрегната каляската. Бели гълъби да ми носят писмата. В легло от скъпоценни камъни да ме полага. Не съм евтина. Знам си цената. Не се лъжа лесно вече, ама да ми се спи, не ми се спи вече.
Автобиографии при секретаря на тати.
© Деси Мандраджиева All rights reserved.
