Убитата Илюзия За Нея
2 min reading
Вечер. Някъде край Черноморието.
Тази нощ Джоуел бе решил да отиде до брега и по възможност, да остане насаме с мислите си. Просто имаше нужда да види морето и изгряващото слънце, което е било виждано от толкова много хора преди него. Вървейки по пътя, той си помисли, че навярно всеки вижда морето и слънцето по свой си собствен начин и няма как да е другояче, но всъщност, другите хора изобщо не го интересуваха в момента.
Около 03:30-04:00 ч. Джоуел вече бе стигнал до желаното място. Първоначално когато видя вълните, той се изненада. По това време на денонощието те бяха доста силни. Направо се удряха в скалите. Тогава Джоуел се сети за една фраза, която бе прочел някъде: "Единственото мое спасение беше да чакам вълните да ме изплюят един ден, с убитата илюзия за Нея"… Джоуел се почуди дали да не се хвърли в морето. "Ако оживеех, най-вероятно щях да се размина с нек'ва си пневмония, ама к'во от т'ва?" - помисли си той. Верно, Джоуел бе изпил доста бири, но не бе чак толкова пиян и в крайна сметка разума надделя.
Иначе, времето си минаваше и вече бе станало някъде към 05:30 ч. Вълните се бяха поуспокоили и оставаше само слънцето да се покаже. Е, Джоуел не го видя, тъй като бе застанал от грешната страна на брега. "Ама, че съм глупак" - помисли си той. Но пък морето бе точно пред очите му, а в съзнанието му изникна Нейния образ. Образът на Клементайн. Джоуел си спомни, че Тя има снимка на фона на морето. А сега той бе застанал пред същото море (макар и от друг бряг) и си мислеше за Нея. И за вълните. Джоуел обаче не искаше вълните да го изплюят. Той искаше някак си те да го пренесат при Клементайн... или да пренесат Клементайн при него. Всъщност, това нямаше особено голямо значение, важното бе просто да са заедно. Тъй като на Джоуел просто не му се искаше да убива илюзията за Нея. Искаше тя да се превърне в реалност. Защото адски много се надяваше Клементайн да е истинска. А ако се окажеше, че не е, то тогава Джоуел навярно щеше да определи Земята като едно много, ама много тъжно място... тъй като в този случай, той отново се бе удавил.
Иначе, времето си минаваше и вече бе станало някъде към 05:30 ч. Вълните се бяха поуспокоили и оставаше само слънцето да се покаже. Е, Джоуел не го видя, тъй като бе застанал от грешната страна на брега. "Ама, че съм глупак" - помисли си той. Но пък морето бе точно пред очите му, а в съзнанието му изникна Нейния образ. Образът на Клементайн. Джоуел си спомни, че Тя има снимка на фона на морето. А сега той бе застанал пред същото море (макар и от друг бряг) и си мислеше за Нея. И за вълните. Джоуел обаче не искаше вълните да го изплюят. Той искаше някак си те да го пренесат при Клементайн... или да пренесат Клементайн при него. Всъщност, това нямаше особено голямо значение, важното бе просто да са заедно. Тъй като на Джоуел просто не му се искаше да убива илюзията за Нея. Искаше тя да се превърне в реалност. Защото адски много се надяваше Клементайн да е истинска. А ако се окажеше, че не е, то тогава Джоуел навярно щеше да определи Земята като едно много, ама много тъжно място... тъй като в този случай, той отново се бе удавил.
© Напълно Непознат All rights reserved.
