Живот... такъв, че с всеки изминат ден, минал незнайно как и с каква сила през добрината, да става един човек или дори дете с още невръстен ум една зряла фигура. Ето ги там, далечни се скитат знанията ни, с премрежен поглед ги виждаме. И онези мъждукащи светлинки на озарението, което покосява емоциите ни. Те всички ще дойдат, ще ни споходят. Ето го денят, в който станаха децата и заминаха, повтаряйки дневния си път, тъй сравним с житейския. А краката им, тъй отмалели под напора на онази тежина, окована за гърба им. Стигайки до целта, до светлината на деня, до слънцето на детския живот, те са вече хора. Деца бяха преди. Много скитничество, непримиримо и длинната в идилия хубост на всички онези нещица, наречени детство, бе в техния живот. Крачат бавно, неуклончиво и неуморно, знаят те къде отиват, ала някак спохожда ги една мисъл. Изврътна главата си едно от децата и с периферно зрение спогледа Младена. Оназ, що дивна хубост даваше на дневния живот и с озарение вдъхновение даваше на всекиго. А днес някак беше тъй наранена, сякаш лястовиче бе, а куршум белязал нейното си чедо е тамо о гнездото. С пълен поглед, не, той беше празен, вричаше се в нечия мисъл. Тя седи самичка, Младена не мърда, днес тъма осеяна беше навред и никой не се усмихваше. В тази гора птичките бяха замлъкнали. Далеч се чуваше само  недоловимият почти глас на някоя кукувица. Тя беше там някъде, не беше само тя. И тъй минаваше детето, вече губеше от поглед онази в предний ден слепяща погледите светлина, а днеска тъй невзрачна, сякаш нечий живот се е в нея вгнездил и изпива я отвътре. Без да дава нищо още. Какво се случва, никога не щеше момъкът да разбере. Ала спогледа я рязко пак. За последен път изврътна си главата отново, тъй че вече всички да го видят, що до него във редица бяха. И Младена го погледна, спогледа го и се усмихна. Пак се върна тази сила, тази светлина. Отново лъч насочен блесна в туй светило, що наречено е училище. Блесна светлина във светлината. Ах, двойна светлина! И ето как изглежда радостта. А после капна едничка сълза от окото Младенино. Едничка капна и туй видя  момъкът със своите очи. Отново гледа той напред, остави онова лице да гледа в толкоз много точки и посоки. И пак във миг угасна огъня в очите. И пламъка в душата... Младена пак забоде поглед в земята и изрони още 3 сълзи. Изрони ги и пак тогава се момчето с две очи обърна. Ала вече не завари тихата усмивка, буреносната небесна сила беше ей сега над него. В гората вече всичките животни се бяха изпокрили, всеки бе на топло и очакваше със погледа да падне таз небесна благодат, наречена дъжд. Но не щеше да е дъжд, а буря, пълна с гръмотевици. Такива, които поразяват Младениното в този миг сърце. И в този час момчето с име неизвестно също даде на земята си една сълза. И отмина надалеко, пак тежината го налегна и продължи с нови крачки към образованието си. Трети път не се повърна, та да разбере. Достигна ли до стаята, в която щеше нещо ново да научи, той забрави всичко, забрави тоз урок, който бе видял у чуждото сърце. Извади книга, щял да стане умен, полегна и наведе се пред нея. И Младена бе с главата си надолу, но не гледаше към книга, а всяка капка от небето във гората как у длинната земя дълбае своя път и свърша нейната ѝ сила. Всяка бавно, падайки, умира... Тъй и всяка част от нейната душа умира, тя да бе едничка капка, погледът на умния книжовник бе цялата гора. И тя наведе още малко своята глава, та да събере своите разпилени нейде чувства, гледайки в пръстта – завари тя едно разцъфнало кокиче – бяло, както беше нейната душа. А надолу също гледаше момчето, че му беше паднал химикал. Наведе се и със зорък поглед свой видя – до него алено лале – тъй както Младениното сърце. Ала извърна пак глава умникът – искаше си своите книги... Как дружно бяха поглед и двамата към земята забили, но туй, що гледаха, как ги делеше, как за един беше ценен устрем, тъй забележим, а за другия свободно вдъхновение, тъй невидимо за нашето око.