Уморена, изтощена, унищожена?

Да, третата дума е съвсем излишна, но нали си падам “Drama Queen” и не се сдържах… Почти съм сигурна, че мога да завихря такова цунами от емоционални изблици и жертвени слова, че неусетно и  съвсем естествено да изглежда на мястото си тази ми ти крайно негативна, наслоена с обреченост думичка. Не беше предварително замислен план това, но в момента, в който усетих порив да пиша по тежка лична тема, допуснах, че ще си излея цялата чернилка, дето ми тежи и ми отнема светлината, с която свети душата ми.  Без нея е не само тъмно като в рог, ами и  вледеняващо студено място за нежна и чувствителна душица като моята. Знам, че е поредният противоречив контраст от богатия ми каталог с личностни парадокси. И най-близките ми същества, с които крачим по преплетените си пътища също знаят колко абсурдно изглежда внушителната визия, с която превъзхождам  немалко мъже ежедневно… Ако прибавим към нея случаен повод за ярост, се превръщам в жестоко озверяло животно без жал, със сила, която отнема човешки живот за секунди. Страшно изчадие съм, не преувеличавам и грам… И хоп…. изненада! Някъде там дълбоко затрупано под тежестта на огромното чудовище, отразяващо се в уплашените очи, току що пронизани от страхът, че след миг ще бъдат негови жертви точно там  се крие счупеното детенце, което така и не намерих сили да отпратя някога, а приютих от съжаление и с надежда, че мога да  поправя така, че  белезите и кръпките по него да му вдъхнат повече живот и от преди… Още го вярвам понякога. Все по-рядко през последната година от неживота ми. Ако има нещо толкова страшно и болезнено, колкото ни е вменено да чувстваме, сблъсквайки се с думата “СМЪРТ”, то това е неживотът на душата, по време на който сърцето бие, съзнанието ни работи на пълни обороти, тялото ни се движи и всяка частичка от него е болезнено чувствителна и реагира на всеки външен стимул. Тогава и полъхът на вятъра се усеща като раздиране с ножове. И кървиш и се отварят наново раните ти докато се мъчиш да зашиваш най-пресните от тях. Но това е сравнително-поносимо усещане и е като невинно пощипване по бузката спрямо същинската агония, раждаща се в небитието, в което е натикана и смачкана до пръсване душата.

                                                             Ѣ    Ѣ    Ѣ

Следва продължение (Надявам се)