Преди четиридесет години с Хари седяхме на една пейка в градинката на” Цар Освободител” и ” Шести септември”. Имаше още година до кандидатстудентските изпити.

          - Да станем строителни инженери, във ВИСИ се влиза с математика, в кърпа ни е вързана. С физиката все ще се оправим.

          Така в оня ден бъдещата ни професия бе предопределена. Другото лято се справихме с изпитите без проблеми. Хари беше организирал една кампания, десетина човека се трудехме здраво, особено в нощта преди изпитите. Аз осигурих двете решени задачи, които ни се паднаха по математика. Така се случи. Хари помогна на самия изпит, в залата бяхме почти цялата група, Пламен-Лъва, Жоро, който стана след една година Жоро Данкин, Иван Стоев, Хари, аз и други, които съм забравил. Промишлено и гражданско строителство, това стана бъдещата ни специалност. 

            Хари беше много силен студент. Когато всички смятахме със сметачни линийки проектите си, той представяше решението на курсовите задачи обработени от Изчислителния център на института, в който майка му работеше. Тя беше голям новатор, строителен инженер и много ни помагаше. Докато аз едва на дипломната си работа работех с калкулатор, Хари действаше вече с изчислителни машини, тогава това впечатляваше всички.

            Изпитите ги взимахме с много труд, и с малко гяволък. Хари- с по-голям. От ученическите си години много уважаваше пищовите. Но не някакви едва забележими навити масурчета. А пищови като слънце, както обича да казва бате Наско. Ходеше на изпитите винаги с костюм, в хастара на който бяха цели фермани. Как го правеше този номер, не ми стана ясно до края. А и не любопитствах, нямах пари за костюм, че и да му разпарям хастара на всичкото отгоре. Не го хванаха нито веднъж, знаеше отлично материала, но за сигурност...

          Хари имаше много интересен подход в изпитната сесия. Не можеше да чете сам, в хола му винаги имаше един, двама, че и повече колеги. Започваха якото четене около полунощ. Веднъж имах неблагоразумието да му предложа да учим заедно.

            - Ела утре около десет, ще започваме.

              На другият ден го чаках да се събуди, беше вече около единадесет часа.

            - Я да се подкрепим с едно кафе във ” Феята” – хилеше се Хари.

            Знаех, че това е кодово название, ама на такъв човек как се отказва.

            На третия ден едва бяхме подготвили конспекта, бяхме научили първия въпрос, те бяха над петдесет.

            -Хари, отивам вкъщи да чета сам, искам да го взема този изпит, имаме още пет дни за подготовка.

             Хари не възрази, до вечерта ме беше заместил с друг наш колега. Изпита го взехме без проблеми.

              На бала при дипломирането Хари със смях каза, че ще вземе два куверта. Един за него и един за сакото си, с голяма заслуга е, заслужило си е купона! Пак ни развесели здравата.

              Като студенти ходехме на летни, че и на есенни бригади. Не съм бил с него, аз бях деец на червения кръст и изкрънках няколко лета на Долни Лозен. За бригадирската му дейност в института се носеха легенди. Винаги тръгваше с цял куфар дрехи, с неизменния костюм посред лято, който никога не обличаше. На втория ден в този куфар беше един голям хаос. С Хари човек не можеше да е спокоен, щуротиите му не секваха никога.

             Една година след есенната бригада във влака за София се бяхме събрали целият институт. Хари изкара дългото пътуване, качен с двата крака на ръкохватките на кушетките, вагоните бяха без купета. Насред пътеката за преминаване, никой не можеше да се откачи от него, ако искаше да премине в друг вагон  или в тоалетната. Трябваше да разказва виц, или да пие от бутилката , която Хари размахваше през цялото пътуване. Във вагона кънтеше смеха му, на няколко пъти беше слизал долу на гарите, през които минавахме за нови бутилки.

              Защото много от колегите искаха да преминат покрай него, не до тоалетната и не до другия вагон.  А за да се заредят с настроението, което той раздаваше, без да се пести. Това настроение беше в кръвта му. Отново ни предстоеше семестър, после сесии, после щяха да дойдат раздялата с университета и колегите, после щяхме да затънем в битовизъм, някои в кариеризъм.

              Но сакото и пищовите на Хари, щурите му изпълнения по бригадите и студентските купони, това си е все още в нас, сигурен съм в думите си.

             07.05.2009                                                        Любомир Николов