Усмивката
Усмихна му се. А той си помисли: Как е възможно една усмивка - невинна и загадъчна, да закръгли живота му, както се закръглява число с безкрайно много знаци след десетичната запетая. Цялата сложност в мислите и в действителността му, мигом изчезна. Сякаш фея бе махнала с вълшебната си пръчица. Току-що се бе качил в превозното средство, претъпкано като женско сърце с безброй любови, изгубили от стълпотворението си всякакво значение и смисъл. Автобусът бе наситен с гъста смес от миризми - цяла една менделеева таблица от "аромати". За щастие носът му бе порядъчно запушен от повалилия го вирус. Ала все пак регистрира двата края на "спектъра" - мирис на тъмнокожи от негалантно естество в смесица с клошарска фламбирана запръжка. Помисли си колко добре би му се отразил сега неговият стар противогаз, с който не се разделяше в казармата, особено нощем, за да се предпазва от натрапчивия дъх на партенки в спалното помещение. Но бе услужил с него на свой приятел, решил да пръска жилището си против корейски хлебарки. Корейски ли?! Искаше да каже севернокорейски - те бяха най-хард. Но ето, че срещу него стоеше тази невероятна фея с най-невинната усмивка на света и той не можеше да устои на изкушението да я доближи. Провирайки се с труд през няколкото застанали между тях тела, най-сетне я достигна - нея - момичето-мечта. Тази, която в мрачната софийска утрин му замести така липсващото слънце. Защото нейната усмивка бе именно едно малко слънце. Почти я докосна, а нейната мила усмивка бе вече разцъфтяла като кокиче - омайваща и даряваща. Какво видя това момиче в мен та ми се усмихва толкова прелестно - помисли си неразбиращо той. Подобно нещо не му се беше случвало никога в този скапан живот. И най-близките му хора не го бяха награждавали с такава усмивка. А ето - една съвършено непозната девойка го правеше...И докато мислите му трескаво течаха, а сърцето му биеше ускорено до пръсване, девойката внезапно се изправи. Усети, че му призлява. Толкова щастие му идваше пряко сили. Беше невероятно стройна й красива. Протегна му ръка и хвана неговата. Ток премина през снагата му. Господи, нима сънуваше най-красивия си сън. Пътниците наоколо бяха замръзнали в гротескни пози на учудване от ставащото. Сякаш двамата се бяха изправили пред оживелите капричоси на Гоя. Само двамата в един споделен магически миг, хванати ръка за ръка. И тогава тя отвори уста и с най-невероятния и сладък глас му каза: Седнете моля - вие сте възрастен човек. Аз слизам след малко.
Бел. на автора. Разказът е вдъхновен от действителна случка, случила се с покойния ми баща. Той ми я разказа, бидейки страшно разстроен и нямам основание да не му вярвам.
© Младен Мисана All rights reserved.
