Устремените минувачи
Устремените минувачи
Улицата беше дълга, толкова дълга, че краят и не се виждаше. По нея минаваха безброй минувачи, забързани и устремени право напред. На три пейки седяха младостта, зрелостта и старостта и въпреки че ги делеше съвсем малко разстояние, те дори не се поглеждаха. Не искаха да се запознаят, защото бяха твърде различни, и седейки сами, продължаваха да си мислят, че са единствени, вперили поглед в отминаващите. Подобно на бял лист с тъмни, напечатани букви, по улицата се гонеха и се сливаха сенки. Те караха някои минувачи да крачат уверено и гордо под лъчите на слънцето, докато други, обгърнати от мъглата на някоя сянка и потънали в студения и мрак, се надяваха поне още веднъж да се стоплят... Младостта им се усмихваше наивно и ги окуражаваше, зрелостта ги отчайваше с песимизма си, а старостта дори не им проговаряше. И стигнали до края на тази безкрайна улица, всеки си задаваше въпроса: Защо е крачил толкова бързо?!, и за къде всъщност е бил устремен, щом улицата всъщност е толкова къса и само с три пейки, а ние дори не виждаме края и.
© Златина Иванова All rights reserved.
