Тук почвата не беше тъй рохка. Отдавна не беше копано. Плевелите се бяха впили в розите, а около тях – шипки, ялови, с кафяви връхчета.
– Язък за хубавия корен – кахъреше се и плюеше на дланите си. – Трябва всичко да се окопае.
Огледа другите растения. Има много работа. Нищо. Лека-полека ще ги оплеви, ще обърне почвата. Ама бива ли така?
Ето тази – провиснала, цялата захваната от лишеи. Защо е изоставена така?
– Ти откога не си поливана, а?
Цветето мълчеше. Отговори му друг глас:
– Ти си върши работата! Не разпитвай каквото не те интересува!
Беше строг този глас. Женски. Отмина го и изпуфтя.
Той изправи кръста си, за да поздрави тялото. Видя само гърба му.
„Аз това правя – обясни наум. – Върша си работата. В затвора беше по-добре. Лехите ухаеха. Всеки ден се грижех. Поливах. Разровях. Когато няма въздух в почвата, цветята увяхват. Така знам аз. От затвора го знам. Може пък и тука да е така.“
– Защо ли го наехме тоя? – изропта директорката на яслата, като затръшна врата на кабинета си и ...