В храма на Създателя
...Теменужките са покапали в тревите като утринни сълзи от очите на Бог.
Нозете ми бавно потъват в зелената мекота и животът изпълва дробовете ми. Пристъпвам плахо, страхувам се да не наруша хармонията, която ми е подарена...
Тихо опирам гръб в огромното туловище на стария дъб- първия страж на това благозвучие... Усещам грапавата набразденост на кората му и се обръщам. Обичам този мълчаливец- пазител на миналото, помнещ танца на самодиви и хайдушки сборища...Опитвам се да го прегърна, разбирайки нищожността си...
Наоколо крехките филизи на леските се надигат с надежда към бъдното, а в старите хралупи над мен изписуква новият живот. Напомня за своята несъкрушимост дори от най- тъмните катакомби на битието...
Погледът ми се плъзга по мъхестия килим, покрил гнилостта на ненужното с гениалната си простота, и се усмихвам.
Пясъчника съм от градежа на света...
Благодарна за великолепието, което усмирява духа... От симфонията, изпълнила пространството с птичи гласове и ромон на ручеи, бързащи да утолят жаждата.
Преди да потънат във вечността на земята...
© Ивита All rights reserved.
