В храма на Създателя
...Теменужките са покапали в тревите като утринни сълзи от очите на Бог.
Нозете ми бавно потъват в зелената мекота и животът изпълва дробовете ми. Пристъпвам плахо, страхувам се да не наруша хармонията, която ми е подарена...
Тихо опирам гръб в огромното туловище на стария дъб- първия страж на това благозвучие... Усещам грапавата набразденост на кората му и се обръщам. Обичам този мълчаливец- пазител на миналото, помнещ танца на самодиви и хайдушки сборища...Опитвам се да го прегърна, разбирайки нищожността си...
Наоколо крехките филизи на леските се надигат с надежда към бъдното, а в старите хралупи над мен изписуква новият живот. Напомня за своята несъкрушимост дори от най- тъмните катакомби на битието...
Погледът ми се плъзга по мъхестия килим, покрил гнилостта на ненужното с гениалната си простота, и се усмихвам.
Пясъчника съм от градежа на света...
Благодарна за великолепието, което усмирява духа... От симфонията, изпълнила пространството с птичи гласове и ромон на ручеи, бързащи да утолят жаждата.
Преди да потънат във вечността на земята...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивита Всички права запазени
