- … В ъгъла на кухнята,  бе тихо и тъмно. Едно мишле пропълзя навън от дупката си, подуши въздуха и размаха мустачки. Нямаше опасности. Бе подушило сиренцето. Мишлето направи крачка, две, колебливо тръгна по пода, спря се до крака на масата. Там седна и с предните си крака си изми мустачките - както мишките обичат да правят. Продължи напред. Намери сиренцето. Какво угощение ще падне! - каза си то и доволно започна да яде. Чук как нещо щракна… Мишлето се втурна назад, но се удари във вратата на капана. То опита да се измъкне навън, подуши тук, подуши там - никъде нямаше изход...
    - Това не е хубава приказка, тате. - каза Ани, 9-10 годишно момиченце - Не започва добре.
    - Защо? - попита Анди, седнал на пода до леглото на Ани. - само изчакай до края.
    - Да но е тъжна история… - нацупи носле Ани.
    - Истинските истории са понякога мъчни…
    - Спи ми се. Мисля, че достатъчно мишки уби тази вечер.
    - Много рано ти се доспа днес...Добре. Както пожелаеш. Хайде. Заспивай.  
Анди целуна дъщеря си за лека нощ и излезе от стаята. В хола на дивана седеше жена му. Дoпиваше чаша бяло вино и четеше книга.
    - Заспа ли? - попита тя.
    - На път е, да. Все по-придирчива става с тези историй.
    - Ами ти ѝ разказваш истории за възрастни. Не забравяй, че е само на девет години. Без смърт и кървища, моля.
    - Досега в историята нямаше смърт и кървища. Хм….- замисли се той - може би това е проблемът. Децата си падат по смърт и кървища. Във всяка уважаваща себе си приказка има смърт и кървища. - каза Анди, протегна се и взе чашата от реката на жена си. Отпи и ѝ я върна.  
    - Е да, но обикновено лошите са тези, които умират, не главния герой.
    - Ами опитвам се да разнообразявам нещата, Лена. Тази вечер беше само едно мишле. Капанът щракна...в затвор е. Ни напред, ни назад. Цайтнот. Не съм разказал какво стана след това. И ако искаш да знаеш дъщеря ти е много нетърпелива - така и не дочака края.  
    - Разбирам. А какъв е краят?
    - Е не съм съвсем сигурен. Откривам го с нея...разказвам приказката и за нея и за мен.
    - Аха. Не, не пий повече. Ще миришеш на алкохол. И ще шофираш. - дръпна тя ръката си, когато той понечи да вземе чашата отново.
    - Права си, права си. Ах, каква умна жена съм си взел - започна да си пее Анди и облече палтото, сложи шапката си, после се извърна към Лена. Театрално свали шапка и се поклони.
    - Довиждане, госпожо. Ще се видим утре сутринта.
Жена му се засмя. Анди отвори вратата и излезе навън от апартамента. Слезе три етажа надолу по стълбището, стените отстрани “украсени” с драсканици.
Навън лекият, свеж бриз го удари в лицето. Сложи си качулката. Беше девет часа вечерта, в средата на Октомври и беше доста хладно. Червени, жълти и кафяви сухи листа се стелеха по тротоара и  хрущяха тихо, когато Анди ги настъпеше. След десетина минути той стигна на автобусната спирка.  Скоро автобусът дойде. Беше празен. Врата се отвори. Анди се качи със скок по стъпалата и каза със заплашителен глас на шофьора:
    - Парите или живота.
    - Вземи парите - каза шофьорът. - избирам живота. Винаги. Парите са тук, в събирателния апарат. Сигурно са към петдесетина долара. Ако имаш чук чукай, ама дали си заслужава.
    - Аха, Джо, заслужава си. Ще купя на малката плюшена играчка.
    - Браво.  - каза Джо и подкара. След малко каза -  Днес паркирах на две спирки от тук. Ще карам дотам и тогава започва твоята смяна.
    - Добре. Настъпи го! - каза Анди и се настани на седалката зад шофьора.  
Скоро стигнаха до спирката на Джо. Взеха си довиждане и Анди седна на шофьорското място. Настрои радиото на рок станцията и подкара по пустите улици.
Караше по единствената денонощна линия из целия град. След девет часа имаше един единствен автобус - неговия, който обикаляше през спирките през всеки час - и така до шест часа сутринта, когато пускаха допълнителни автобуси.
Рядко се качваше някой пътник. Анди почти винаги разменяше по някоя дума, надяваше се да завърже разговор на някаква тема, но на никой не му се говореше. Повечето пътници се връщаха късно от работа или отиваха на работа и не им беше до разговори. Всеки си избираше място в автобуса и се заглеждаше през прозорците, за да не изпусне спирката си или за да види нещо, но какво ли можеше да види човек в тъмнината?
Като осъзна, че така и няма да завърже разговор Анди се отдаде на карането, и се остави на мислите му си да се реят. Обичаше да си мечтае, когато караше. Да измисля приказки, за Ани. Замисли се за нея и за историята, която бе започнал да ѝ разказва. Понякога и той не знаеше докъде ще го отведат историите му. Дано да не я омъчни. Той имаше намерение да завърши с добър финал, но Ани бе толкова нетърпелива. Но тази вечер и той се чувстваше като онова мишле в капана. Затворен в капан до шест часа сутринта. Затворник на автобуса, на града и пустите му улици. Какъв ли добър финал можеше да има тази история?
След дванайсет часа градът съвсем опустя. Рядко някой пътник се качваше. Редуваха се спирка лед спирка, кръстовище след кръстовище, червените светлини на някоя случайна окъсняла кола, която го изпреварваше при разширението пред моста, където автобусът въртеше. Отвъд реката беше съседния град.
Към два часа през нощта в автобуса се качи закъснял  пътник:
    - Как сте в тази прекрасна есенна нощ? - усмихна му се Анди, след като отвори вратата.
    - Уморен... Човек е най-добре да се прибере у дома  и да си легне да спи в такава тъмна, гадна нощ...Не ти завиждам. Трябва да караш...
Каза го мъж към шейсетте, добре увит с шлифер, който се качи в автобуса и седна на седалката зад шофьора.
Анди се замисли. Кимна леко с глава. Засмя се:
    - Все пак има и хубави неща, да работиш толкова късно.
    - Какви например?
    - Ами най-различни. Обичам да карам и да си мечтая. Още повече, че по това време човек може да си поговори добре с някой непознат. Хората се отпускат и обичат да разговарят.
Мъжът го погледна. После се загледа навън.
    - Много говориш за шофьор на автобус. Май ти е самотно, а?
    - Ммм, да. Може да се каже. Предпочитам да си говоря с някой, отколкото само да карам. С какво се занимавате? - попита Анди, колкото да продължи разговорът.
    - Подготвям погребения. Мия починалия, слагам цветята наоколо. Ей такива неща.
    - Майтапиш се - мина Анди на “ти”, изненадан от отговора на мъжа.
    - Няма майтап. Работя в погребалния дом на Речната - знаеш ли го?
    - Да. Хмм, доста странна професия имаш.
    - Както и ти и аз си харесвам работата, колкото и странно да звучи.
    - И какво толкова ѝ харесваш?
Мъжът се замисли:
    - Смъртта винаги ми напомня, че трябва живея пълноценно. Сам разбираш, никога не знаеш кога ще е нашият ред. Харесва ми, че и на погребенията хората са истински - без маски. Както когато е късно вечерта и те са уморени, същото е, когато им е тъжно - задръжките падат. Тогава ти казват такива неща, които никога не биха казали.
Анди се замисли. Какво ли бе да погребваш близък човек? Досега не бе погребвал никой близък -  Семейството му беше всичко за него. Студена тръпка премина през тялото му, но той тръсна глава да я прогони - по дяволите, този тип влизаше под кожата му.  
    - Досега работих. -  мъжът -  Подготвях клиент за “тържеството” му утре.  Колегата ми се разболя и трябваше да работя до по-късно от обикновено.
Анди се изненада:
    - Нима не те страх да си сам с починалия толкова до късно?
    - Никак даже. - каза мъжът с безразличие и сви рамене.
    - Е не си ли мислиш за духове и такива разни.
    - Единственото, което ми минаваше наум като подготвях починалия тази вечер бе, че някой ден и аз ще бъда един от тези мъртъвци в погребалното бюро на Речната...  - забеляза замислено погребалният агент.
    - Защо пък точно там?
    - Ами фирмена застраховка живот. Безплатно погребение. Почти се ужасявам, като си помисля, че моят колега ще ме подготви…
    - Защо? - полюбопитства Анди
    - Не го бива много. Ще изглеждам като някой вампир. Виждам го как слага грима на останалите клиенти. Просто не го бива. Но не мисля прекалено за това. На приятелите ми няма да им пука как изглеждам- поне се надявам да не им е до това...
Анди кимна. После отвърна:
    - Нямате много близки роднини?
Мъжът го погледна изненадано.
    - Странно е, че питаш. Не, не наистина. Братовчеди само...с които не съм много близък.
Анди поклати глава. Стана му мъчно за мъжа. Той се усмихна и каза:
    - Да, да знам какво си мислиш - този тип си има само мъртъвците. Но не е така. Имам приятели. Те са ми като семейство. Понякога човек няма семейство и пак може да е щастлив. Може да живее пълноценно с другите. Не пропускам от живота. Затова не се страхувам от края.Мисля си за него дотолкова, доколкото това ме изпълва с желание да живея истински.
Анди каза:
    - Звучи добре. Но като те подеме живота...понякога те поема животът, нали? Ей сега се чувствам като в капан. Капанът е автобуса. Влизам в него вечерта и излизам сутринта. Тежко е. Може би да -  говоря си с непознати, това е приятно - но това е толкова малка част от цялата работа.
    - Разбира се. С всеки е така. Да не мислиш, че и аз не се чувствам така понякога? Важното е да преодоляваш такива мигове. Важно е останалият ти живот да не е капан.
    - Да така е, предполагам.
    - Да разбереш, че има хора около теб. Понякога когато забравяш за това и си имаш само семейство си най-самотен. Просто не си даваш сметка.
    - Разбирам...каза Анди колкото да не предизвиква мъжа. Непознатият помълча малко, после нещо му хрумна:
    - Радвам се.... Но знаеш ли кога става най-гадно в работата?
    - Кога? - любопитно попита Анди
    - Когато докарат двама-трима умрели наведнъж и оставам сам с тях. Отвреме-навреме - ами, няма как да не се случи човек започва да си мисли, какво ли би било ако само мъртъвци са останали. Ти като работиш сам през нощта не си ли мислиш за това?
Анди каза замислено:
    - Понякога. Предполагам, през остатъка от нощта само това ще си мисля. - той се усмихна.
    - Да представи си - ти караш автобуса а всички останали  - целия шибан град е мъртъв. Няма как да не ти влияе психически, нали?
    - Не, няма. Започвам да си представям даже…
    - Е добре. Ще те остава да си го представиш съвсем добре. Следващата спирка е моята.
    - Ха - шегаджия си ти - каза без убеждение Анди
Автобусът отби. Анди отвори вратата. Мъжът слезе и се обърна:
    - Довиждане, господин шофьор. Надявам се не съм те разстроил с моите брътвежи. Гледай весело на живота.
Анди махна с ръка за поздрав, затвори вратата и подкара.
Какъв странен тип му се падна да разговаря тази нощ само, помисли си Анди.  
Останал сам той се отдаде пак на мислите си. Нощта бе тъмна, с гъсти облаци, да я режеш с нож. Мъртъвци! Онзи човек се занимаваше с мъртъвци! И нямаше никакво семейство. Анди си представи какво би било да нямаше семейство и да гримира мъртъвци. Той потръпна. Връхлетя го невероятна самота. Надяваше, че някой ще се качи, че няма да е сам и да мисли за мъртъвци или онзи мъж. Спирките отминаваха, но нйкой не се качваше.
Радиото отдавна не предаваше музика. Анди се усети и опита да го пусне, но приемникът тъкмо сега бе решил да се повреди. Колите бяха изчезнали от улиците. Каквото бе тъмно отвън, сам той се чувстваше като в ковчег. Чувстваше се самотен. Къде бяха Лена и Ани? В другия край на града.
Анди отби след кръговото движение преди моста. Чувстваше, че се задушава. Слезе от автобуса. Полагаше му се кратка почивка. Загледа се напред.  Мостът минаваше през висока урва и свързваше неговия град със съседния. Далечният край се губеше в мъгла. Анди, разбира се, неведнъж беше ходил до отсрещния град, но сега през нощта бе толкова различно. Той тръгна към моста. Искаше да види другия край. Нещо го дърпаше натам, нещо, което трябваше да види за да се спаси от усещането за самота. Нещо в другия край щеше да го спаси.   
Тръгна бавно по асфалта, после започна да подтичва. Постепенно сградите започнаха да изплуват отсреща в мъглата. Град като град. Не много различен от неговия. Там нямаше спасение...Тогава го видя. Близо до моста бе спрял автобус. Досущ като неговия и до автобуса беше излязъл шофьор, който пушеше цигара. Сякаш Анди се видя отстрани. Другият му аз го гледаше. Анди вдигна ръка и помаха.
Шофьорът отсреща колебливо отвърна на поздрава. Те стояха, гледайки се един друг известно време, след което двойникът на Анди явно реши, че си има работа с някой луд, и за по-сигурно си влезе в автобуса и потегли. Червените светлини на задните фарове се изгубиха в мрака.
Анди се обърна усмихнат. Нещо в срещата с другия шофьор му помогна да се отърси от усещането за самота. Вече не се чувстваше толкова ужасно сам. Стана му студено. Върна се тичешком обратно до своя край на моста.  
Сутринта Анди се прибра вкъщи около шест и половина. Отвори вратата на апартамента. С изненада видя, че жена му и дъщеря му бяха легнали на дивана в хола, Ани с кърпа на челото.
    - Какво има? - тихо попита Анди на Лена.
    - Цяла нощ има температура. Чак сега я свали. - каза Лена. - Не се притеснявай. Ще и мине. Ще я заведа на лекар днес. Просто е грип.
    - Тате - Ани се беше събудила - как беше смяната?
    - Добре. А ти как си?
    - Добре съм. Но цяла нощ си мислех за онова мишле попаднало в капана. Не трябваше да ми разказваш за него…
    - Извинявай. Не знаех, че толкова ще те омъчни.
    - Да, цяла нощ си мислех и за теб. Някак си ти беше в капана и нямаше кой да те пусне на свобода. И беше толкова самотен.
Анди замълча и погледна към Лина. Тя само вдигна рамене.
    - Тате?
    - Кажи, Ани?
    - Как може мишлето да се избави от капана?
    - Ами как? Някой трябва да го пусне навън, предполагам. Едно момиченце идва сутринта и като вижда, че капанът е затворен и вътре има мишле, отива в градината и отваря капана. Мишлето се втурва навън и...е, и е на свобода.
    - Ами ако момиченцето е болно? Кой пуска мишлето на свобода?  То ще умре ли само?
    - Хмм, не. Ако не е момиченцето, ще е майката на момиченцето или някой друг. Никой не иска мишлето да умре в капана, нали разбираш? Никой не иска то да е самотно. В света ги има и другите хора, които не искат мишлето да е самотно и да умре в капана.
    - Ех бе, тате, и ти ги измисляш едни. - каза Ани изморена, но всъщност беше доволна от края на приказката; завъртя се настрана и заспа.