Събудих се в перленото утро с кристално ясен образ във все още подвластния си на съня ум.
Той.
Дъждът тихо потропваше по перваза, оставяйки усещането, че десетки гълъби сноват по него в очакване на трохи хляб. Опитах се да подремна още малко, но не успях дори да затворя очи. Вълнение, можещо да се сравни единствено с болка, не ми позволи да се плъзна отново в дебрите на забвението.
Той.
Оставаше ми половин час до тръгването. До него. Нервно, но с отработени движения се погрижих за външния си вид. Вгледах се в хубавите си тъмночервени устни и въздъхнах. Мога ли да се надявам? После отново се помъчих да се откажа. За пореден, безполезен път. Изгубих чувство за съществуване, губейки се в пагубни мисли за него. Чаровният мъж, влязъл под кожата ми за един миг.
И пак дочух усмихнатите, небрежно подхърлени думи - „детенцето ми”. Гърлото ми се стегна и прокрадващото се бледо щастие се удави в морето на пъстрите му очи.
Вече трябваше да тръгвам. Изправих рамене, вдъхнах дълбоко пастелния въздух и заключих сълзите много надалеч, чак в глъбините на безумния копнеж. 

22.12.2015