Тихо стъпвам по тесните улички на града сама със себе си, незнайна с мислите си, непозната в нощта. В среднощна самота светът се пренарежда, ухае и отпуска, пластове от мен се смъкват, ненужни маски, роли - откраднат миг със себе си без посредник и криви огледала. Рея се като облак, рея се като дъжд, като оголен лист, танцуващ волно с вятъра, без начало и без край. Без отражения, без добавки и без капани, без лепкави мисли, без чужди рани, болки и вихъра на това и онова. Светът заспал е в чудна тишина и само птичата песен ме пронизва с любовната си стрела.
Колко е хубаво да влезеш в себе си, да приседнеш кротко при себе си-приятел при приятел, любим при любим. Колко е хубаво да издърпаш сам себе си от блатната вода и да намериш своята котва, пристана на собствената си душа. Колко е хубаво да си в къщата си господар! Промъквам се тихо през процепа на две дихания и щом прекрача прага, над мен се спуска топъл детски плащ. Не смея да помръдна и заставам неподвижно в стая с люлякови клонки ...