Чашите жадно изпиваха сипания в тях алкохол, а бутилките, тези свенливи, но отговорни посрещачи за пореден път разкъсваха същността си и изсипваха душите си, докато не бяха останали опразнени от всяка мисъл и желание. Изсъхнеше ли вътрешността им, загубеха ли своя пълнеж, те бяха полагани на рафта, безмълвно стоящи като паметни плочи в постоянно разрастващото се гробище. Ужасът за тях би бил непреодолим, ако вертикалната подредба по височина и етикет не се бе превърнала в общоприета норма измежду техните редици. Нямаше бутилка, която не заемаше своето място.
Три човешки фигури наблюдаваха тази ужасяваща сцена, този холокост на нежната душевност и всяка опразнена чаша подлютяваше езиците им, изостряше думите и караше масата, столовете и всичко върху и около тях да се тресе под нарастващите възгласи, които като слаб кочияш конете си, бяха изпуснали извън контрол и набираха все повече сила с всеки тропот.
- И това ти казвам – Натаниел се опита да започне тази тема за вече трети път. - Ние никога не сме съществували вън от тази система и за това нямаме никаква
идея как да функционираме извън нея.
- Като, като билетчетата! – Ростислав удряше с юмрук по масата, а другата ръка придържаше главата му изправена.
Преди двадесет минути, момчето бе достигнало до някакво прозрение, но то бързо му се изплъзна и като застаряващ ветеран, чиито мозък е перфориран от склероза и разсипан от демеция, крещеше последните команди на генерала.
- Да, точно като билетчетата. За нищо друго освен за тях не говоря! – Сарказмът на Натаниел пареше повече от алкохола или двете просто се подхранваха едно от друго.
- Пожали го момчето – Самуил се намеси – не го ли виждаш, че е по-зле от съотборниците ми в онлайн игри.
Натаниел погледна към поклащащото се тяло на Ростилсав, присвиваше и отваряше очите си спрямо приклащанията, все едно настройваше лещите на перископ и след бърз мислен анализ на ситуацията, прие думите на Самуил и продължи със своята история. Все пак, ако нещо не се случи от третия път, то ще се случи от четвъртия, ако ли не, то тогава от петия. Нощта беше достатъчно дълга, а съзнанията им достатъчно замъглени, за да не виждат прииждащия изгрев.
- Както ти викам, ние не можем да съществуваме извън тази система, понеже ние никога не сме познавали различен живот.
- Билетчетата! – Ростислав отново изкряска.
- Мани ги тия билетчета. Остави човека да си изприказва думата.
Натаниел прозря през дъното на още една чаша и продължи своята история.
- Това ви говоря на вас. Като се родиш, правиш, каквото правиш и рано или късно отиваш в детската градина. Там си играеш, забавляваш се, ама и лелките ти говорят някакви неща. Един ден, всичко приключва и отиваш в училище. Първоначално си изненадан, но после си спомняш, че лелките са ти казали туй-онуй, сиреч, слушай си даскалите и мълчи, и знаеш, какво се очаква от теб.
- Много ги мразех тея даскали. – Ростислав подхвана темата като едно затихващо и засилващо се ехо, в зависимост от посоката, в която залиташе.
- Мразя ги, като, като билетчетата ги мразя.
- Оля се с тея твойте билетчета! – Самуил не се сдържа. – Пийни си още малко и се успокой.
Самуил и Натаниел сплетоха погледи, оставиха мислите да преминат през умовете им и чак когато бяха сигурни в думите си проговориха.
- Бих казал, че в университетите е по-различно, но и там ти казват, да слушаш едни, да следваш други и да си купиш тези и тези учебници, иначе няма да завършиш. – Самуил продължи историята на своя приятел.
- Егати мерзавците. Как ми хареса, като приключих с ученето и започнах работа. – Ростислав за първи път успя да изгбегне споменаване на заболялата го тема.
- То на работа не е много по-различно. Ще идваш, когато ти кажем, ще правиш, каквото ти кажем, накрая ще ти и платим, колкото ти кажем. Като не ти харесва, ще те изгоним, но когато ние ти кажем. – Натаниел бързо набираше скорост.
- За какво работиш? За да се пенсионираш. Да те забият в някое село и по цял ден разни тъмнозелени обекти да те тормозят и обират, докато някакви криворазбрали революционери им защитават правото да потъпкват всяка чужда свобода.
- Същите се като билетчетата, ей, много ги мразя!
Хайде да пием за това.
Чашите отново се пресушиха и навлажнените гърла можеха да продължат своята дискусия.
- Напуснеш ли този ред от туй-онуй, подшушвано ти на всяка стъпка, която поемеш, какво се случва? Ти още учиш и не си опрял до там, но като напуснеш работа и нямаш идея, какво да вършиш. През целия ти живот, постоянно те направляват, казват ти какво да правиш, какво да учиш, как да се държиш и как да се чувстваш по вяскакви въпроси. Освободиш ли се, не се чувтваш щастлив, а изгубен, като че ли някой те е поставил в средата на мегаполис в държава, чиито език не говориш и от теб се очаква да пристигнеш в къщи.
Настана една от онези тишини, които биваха нарушавани само из късите изкръцвания на нискокачествените записи, излизащи от тонколоните.
- Нека този, който търси търси, докато намери. – Ростислав се опита да възвърне настроените с един зле цитиран пасаж от библията. Знанията му в тази област не бяха по-стабилни от моментния му баланс.
- Но, какво да търси? – Самуил, след размишление върху думите на Натаниел, продължи думите на Ростислав.
- Плашещо е цял живот са те насочвали, а изведнъж, от теб да се очаква сам да намериш своя път. За това ли толкова време те нямаше?
Натаниел чукна чашка с Ростислав, повдигна я в посока на Самуил и още веднъж видя изопачения жълт отенък на електрическата светлина през призмата на дебелото стъкло.
- Как не? – Натаниел произнесе победен.
- Защо да?
- Трудно е да погледнеш други хора в очите, когато не можеш да погледнеш самия себе си. Особено, когато знаеш, че единственият изход е да се върнеш обратно в реда. Твоето колелце в механизма. Още от раждане ни счупват краката, за да заприличат повече на кокоши крайник, отколкото на крак на разумен човек. Те толкова ни и крепят.
- То и аз не мога да те гледам такъв рошав. – Ростислав вметна измежду полюшкванията си.
Тримата приятели се засмяха с онази болезнена радост, която се е превърнала в отличителна черта на нашите сънародници.
Чашите отново изтопорчиха върху масата.
Няколко типични псувни и ядосани мъмрения изпълваха следващите минути разговор.
- Това е все едно да ти зададат въпрос, чиито отговор нито ти, нито те, нито някой друг знае. Изплашен, като сърна пред прииждащите фарове, вцепенен от същи този страх, ти очакваш удара, но отговорът не идва. Страха остава там.
Натаниел пресуши още една чаша. Поредната бутилка зае своето място в паметника на увехналия потенциал.
- Туй като оня в гората. – Ростислав вметна.
- Каква гора? – Самуил се зачуди.
- Нали се бяхме затрили един път в гората. Накрая намерихме един изтръпнал такъв, питаме го къде е пътя, тоя мълчи. Добре, че ви казах, че е някой сериен убиец, който укрива труп и се върнахме от където дойдохме, иначе щяхме да разберем, къде точно крие телата.
Тримата се разсмяха громко и отвориха поредната бутилка. Очите на Ростислав започнаха да се присвиват.
- Не остана много време да спя, но отивам, че утре съм първа смяна.
Ростислав стана от масата и без много церемонии и сбогувания се запъти към своята спалня. Краката му топорчеха надолу по коридора, а издращването на ръцете му по стената показваше точно къде се намира във всяка секунда от своето пътешествие.
- Можеше просто да е бил някой шофьр, спярл да източи бойлера. Той пътя не беше много далеч, но тогава ние не знаехме.
- От къде да знаят някакви дечица, които за първи път се размотават из ония чукари. Те старите планинари едвам си намираха пътя.
Чашите се пресушиха още няколко пъти. Всеки следващ път бе по-бавен от предния, в опит старите приятели да избегнат неизбежното. Нямаше чаша на този свят, която можеше да върне времето, нито пък да го спре. Можеше само да го накара да се чувства малко по-леко.
- Аз също трябва да лягам, че утре чак в следобеда са ми лекциите, но като зная как ще се чувствам, направо не ми се мисли.
Натаниел мълчаливо прие думите на Самуил.
- Ние, нали сме ти оставили одела и чаршафи на дивана?
- Има, има, нямай ядове.
В следващите няколко секунди, Натаниел слушаше познатото изтръжване по стената. Този път беше в противоположната посока, но водеше към същото място.
Останал сам, той впери поглед към наредените празни бутилки. Някаква малка, черна гадинка захапа сързето му и бясно клатеше глава, за да откъсне възможно най-голямо парче от жилавия мускул.
Той извади телефона си, намери номера, който търсеше и го набра.
- К'о звъниш бе, ти нормален ли си?! Кое вре е уе?! – ядосан глас крещеше от другата страна на магнитната слушалка.
- Шефе, таковай си таковатата! – Натаниел затвори телефона и го захвърли в някоя не строго определена посока.
Дръпна бутилката към себе си, напълни чашата и направи всичко възможно, за да удави онова малко, гадно демонче.
© Божидар Лазаров All rights reserved.