Ицо стоеше на верандата и изтриваше с мокра кърпичка левия си кучешки зъб. Усилените и отривисти, нервни движения показваха, че бърза да не го види някого. Да, определено неговата приятелка не беше свикнала, а и не обичаше той да се прибира с аромат от кръв на друга жена.

Тиха сянка се спусна до Ицо и той усети студената и бяла осанка на Велимира. Наистина, гаджето му си беше сериозна категория мадама. Усещаше се нещо диво в погледа ù – огън, страст, гореща ревност, но и от онези човешки чувствени черти, които неимоверно те карат да се влюбиш в този вид жени. По лилавото ù червило все още можеха да се видят свежи петънца от кръв. Ицо ù се усмихна, а страстната вампирка отговори със сексапилно движение на езика върху кучешките си зъби. Тя не чака дълго, а се впи в обятията му. Устните ù бяха топли, дали от страстта на нощта, която тя толкова обичаше, или от кръвта на последната жертва, Ицо не знаеше. Но със сигурност тази кръв му хареса. Беше лека, нежна, вкусна, стичаща се по вените като нежно тирамису и опияняваща като глътка луксозен коняк. Тази кръв му напомняше за кръвта на Велимира, когато беше момиче – страстен еликсир, опияняващ като виагра…

- Знаеш ли, Велс?... – зеленият му рисов поглед за секунда се бе извърнал към блясъка на пълната луна, но я погледна отново, този път с онази усмивка, която разтапяше желязната и отровна физиономия на хищницата…

- Какво дали знам?

- Помниш ли как ме наричаше преди време? – Двамата искрено се засмяха за няколко секунди, а после погледнаха земята. Жълтите глухарчета и зелената неокосена трева пред верандата им напомниха за времето преди да станат „нощни деца”, преди да се сбъднат най-тъмните им фантазии, когато слънцето огряваше светлите коси на двамата влюбени на същата тази веранда…

Зората наближаваше. Нежни лилави, червени и оранжеви нюанси заблестяха на изток. Небето започваше да изсветлява, а с него се пробуждаше всяко едно от дневните същества. Звездите угасваха и Ицо и Вели влязоха в тъмната къща. Прозорците бяха достатъчно добре залостени, за да не влиза нито грам от слънчевата светлина, а къщата беше достатъчно отдалечена, за да не се притесняват от погледите на любопитни съседи. Двамата легнаха един до друг в широкото легло на спалнята. Тъмнината беше толкова красива. Играеше върху стените и спущаше своите виолетови оттенъци около всеки един предмет. Дълго Велимира не успяваше да заспи. Мислите ù бяха се изпълнили с най-различни образи и емоции. Те я подлудяваха, караха я да се чувства едновременно силно желана и объркана. Мислеше, колко е хубаво да е нощно създание, а в същия момент си спомняше колко я плашеше всеки един шум, когато лампата беше угасена. Със сигурност трябваше да спре да пие женска кръв преди разсъмване.

Велимира обичаше сънищата. С тях можеше да навлезе в най-дълбоките дебри на своята тъмна фантазия – далеч по-тъмна от сегашните ù стремежи. И сега сънуваше. Сънуваше спомени. Когато за първи път му показа бялата си рокля. Ах, как се подразни, когато той постоянно се опитваше да обясни, че това не е бяло, а бежово. И отново всички онези образи, размазани, крещящи, обясняващи нещо… Вели се събуди. Бе необичайно за вампир да се поти, но тя беше вир-вода. Усети за миг онази човешка топлина и вълнение. И след миг те изчезнаха. Нима отново душата на красивата девойка беше потърсила собственичката си. Тя не вярваше. Не вярваше, че студеното и мрачно съзнание би допуснало онази невинна, крехка и нежна пърхаща душица. Тя погледна към Ицо. Спеше със същата онази усмивка, както някога. Беше наистина странно. Легна до него и го прегърна. Този път изчисти съзнанието си. Но там като петно стоеше образът на онази девойка от тази вечер. Онази девойка, която Велимира безмилостно използва, за да се нахрани. И я остави върху росата, безжизнена, бездиханна, безизразна. Защо точно тя?...

Вели се събуди, когато нощта отново обгърна градчето със своя страшен плащ. Когато отвори очи, други две я съзерцаваха изкусително, страстно, влюбено. Игривият поглед, напомнящ за емотиконка от Skype, придоби диво очертание:

- К`во?!

- Бях забравил колко си хубава, Велс! И как обичам да те гледам!

- Стига ме ласка, дее! Всъщност може още малко!

- Вампирка или не, ти си си все същото диване! – Двамата отново се засмяха искрено и неподправено.

- Гладна съм вече, слънце. Хайде да излезем да намерим нещо по като за мен с повечко кръвчица, че тези сънища са изморително нещо.

- Мен ли сънува?

- Ха, мечтай си, мечтай си!

Нощта бе хладна и спокойна. Точно както и двамата ловци я обичаха. Така можеха да усетят как човешкото сърце бие в своя страх. Можеха да почувстват пулсиращата сънна артерия. Да, сънната артерия, която носеше живителния поток. Течността, която даваше сила и която бе толкова сладка и опияняваща, че завладяваше съзнанието. Бе толкова желана цел. Жаждата за кръв караше Вели и Ицо да преследват своите невинни жертви като акули. Също толкова страшни, също толкова опасни и тихи, когато бяха заедно изникваха бързо в мътната тъмнина и без много шум пиеха жадно от човешкото сърце. Наслаждаваха се. Цялата агресия, мощ и сила се съсредоточаваха в страшното щракване на острата челюст върху туптящия в адреналинова наркоза, кръвен поток. Да, те убиваха, вършеха грях… Но, това беше животът им. Това беше единствената храна, която можеше да задоволи страшния глад. Този глад, който бе по-лош от хероинова зависимост. Абстиненцията със сигурност е смъртоносна, а жаждата толкова силна, че лудостта не е достатъчна, за да се опише какво препускаше в мисловната дейност на гладен вампир. Истинско проклятие…

Двамата бяха толкова млади и жизнени, когато им се наложи да поемат целия този товар на плещите си. Не съзнаваха как тяхната фантазия, как желанието им да са вечно завинаги в буквалния смисъл, ги отведоха до там, че изгубиха душите си. Тези красиви, невинни, почти детски души, които бяха изпълнени единствено и само с обич. Обичаха се… Откачената идея, дори мисълта, че могат да бъдат онези сладки вампири от тийнейджърските филми, книги и сериали ги тласна към най-страшните дебри на глупостта им. И в един миг се бяха срещнали с грубата реалност в която няма кой да ги защити от парещите лъчи на слънцето и от този отвратителен глад. Нямаше медальони, пръстени, талисмани, вещици закрилници. О, да, слънцето, което топлеше тяхната сакрална обич сега се бе превърнало в грозен капан, огнен крематориум, чиито лъчи само за няколко секунди можеха като киселина да разтопят тяхното съществуване в безполезен прах. Но Ицо и Вели не се страхуваха вече от това проклятие. Така те получиха мечтаната от тях свобода, мечтаната хармония. Бяха далеч от всичко и всички, което можеше да им пречи да бъдат щастливи. Макар да бяха изгубили душите си, те все още имаха тупкащи сърца в гърдите си, с които можеха да вплетат страстната си любов.

Паркът беше пуст и празен. В по-голямата си част през нощта рядко някой идваше тук. Особено тази вечер, беше хладна, тъмна, навяваше някак тъжни мисли на хората. Те предпочитаха домашния уют. Това ги различаваше от нощните същества. Не обичаха да рискуват, не обичаха непознатото. Точно този страх, надушваха вампирите. От него те се хранеха. А той можеше да се надуши дори от километри. Не беше трудно двойката хищници да чуе друга влюбена двойка че се разхожда из парка и че са сами в тъмната нощ.

Велимира се спусна за миг като елегантна лъвица. Дебнеше покрай дебелите дънери на дърветата. Нейните движения бяха толкова безшумни, че дори тревата и листата не потрепваха. Тя устройваше засадата. Леко, тихичко тя се промъкна до пейката, където момиче и момче бяха поседнали, за да се отдадат на красиви целувки. Не се поколеба и се спусна върху младежа. Хищницата впи острата си челюст и по неговия врат бликна алена струйка от топла кръв. Вели жадно пиеше от богатата течност. Не искаше да погуби нито капка. Беше толкова жадна, че не усети кога всичката кръв на младежа циркулираше вече в нейните вени. Неговото здраво и набито тяло се беше отпуснало в безнадежден транс, от който той никога нямаше да се събуди. Поне щеше да бъде заедно с приятелката си в Рая. Девойката, щом видя Вели, тръгна да бяга по неосветената алея. Но нямаше място за бягство. Ицо я чакаше. А тя бе толкова млада, толкова жизнена. Нейният безшумен плач и блестящите редове сълзи очевидно нямаше да помогнат. Той хвана момичето безпощадно. Прегърна я, прошепна нещо в ухото ù, и я захапа нежно, безболезнено. Пиеше бързо и тихо, така че девойката не усети болка, не усети нищо. Тя се предаде тихо в ръцете на смъртта, защото знаеше, че вече ще е свободна да обича вечно. В Рая… При своята половинка…

- Дали ще са щастливи? – Велимира изтриваше капчиците кръв, стекли се по устните ù.

- Можем само да се надяваме, че ще са щастливи…

- Мислех си дали като нас не може и те… Трябваше да ги превърнем. Не видя ли колко много се обичаха… Какво направихме пак, мамка му…?

- Знаеш, че не може… Знаеш, че имаме обет…

- Но… Само ако…?

- Стига вече! Млъкни и ме целуни!

Целувката между двамата беше изпепеляваща и страстна. Толкова красива, нежна и същевременно остра и жестока. Те наистина се обичаха. Цялата природа го усещаше. Тъмнината ги обгръщаше и лилавите ù оттенъци придаваха на двойката вампири една красива изящност, уникално съвършенство.

- Ей, какво правите там, бе? Ало, вас питам, там с кожените якета. Махайте се от парка, нямате работа тука нощно вре… Иииииии, какво сте направили, Света Богородице, Исусе Христе… Полиция, убийци… Убийци…

Пазачът на парка беше видял Ицо и Вели да се целуват над все още топлите  тела на техните жертви. Не разбиращ и не осъзнаващ какво се е случило, паниката в човешкото му съзнание взимаше превес. Страхът превземаше всеки един капиляр от тялото му, а това побъркваше сетивата на Вампирите. Вели и Ицо се спуснаха да го преследват. Той бягаше напосоки, бързо, но не достатъчно.

Стигнаха една изоставена детска площадка, където никой не ходеше и всичко беше ръждясало. Пазачът се беше подпрял от умора на една врата. Вампирите бяха на два метра от него. Велимира го гледаше с жесток и отровен поглед. Лицето ù беше под наклон, очите ù бяха широко отворени, устните свити… Вървеше бавно, без да трепне нито едно мускулче от ръцете ù. Пазачът стреля няколко пъти, но безуспешно. Тя се хвърли върху него. Разкъса грозно дебелия му врат. Лицето ù беше в кръв.

Отнесена от чувството за ситост, Вели не видя силуета и сянката, които се плъзнаха встрани от нея. Когато пусна тежкия труп, забеляза тялото на Ицо да се мотае със забит в сърцето кол. Тя не чуваше дишането му. Втурна се към него, когато остра болка прониза гръдния ù кош. Сърцето ù се пръсна в пронизителна експлозия и тя се строполи до Ицо. Преди да затвори очи, тя видя кой ги беше нападнал. Беше момичето, което беше убила предната вечер. То се наведе над нея и прошепна в ухото ù:

- Защото, за да обичаш вечно и за да си щастлив, не е нужно да отнемаш човешкото от себе си…

Вели се събуди, когато сутринта беше разцъфнала в красотата на утринното, нежно слънце. Нямаше вампири, нямаше жертви. Когато отвори очи, други две я съзерцаваха изкусително, страстно, влюбено:

- Не ме гледай, а ме целуни!

- Колко си хубава, Велс! :* И как обичам да те гледам!

- Стига ме ласка, дее! Всъщност може още малко!

- Ти си моето сладурско диване! – Двамата се засмяха искрено и неподправено.

- Гладна съм вече, слънце. Хайде да си направим пържени картофи, ама голяма и стабилна купа, че тези сънища са изморително нещо.

- Мен ли сънува?

- Ха, мечтай си, мечтай си!