Ваньо и Крали Марко
Живея в малко градче, а къщата ни е близо до жп гарата. Мама продава билети на пътниците и ние с Катето/ по-малката ми с две години сестричка/ често ходим да гледаме профучаващите влакове. Броя вагоните и гледам локомотивът, който е начело на влака.
- Пуфффффффффф пафф... - крещим и тичаме по перона...
Къщурката ни е малка, с две стаи и кухня. В едната стая спим аз и Катето, а в другата мама и баба Христина.
Не ви казах, че аз съм Ваньо, но когато не слушам мама сериозно ми вика „Иванеее…” Това ееее…накрая винаги ме сепва и заставам мирно. Приятелите ми ме наричат Ян Бибиян, а баба – царят на щуротиите…
Утре е първият ми учебен ден. Записаха ме в първи клас. По-големите момчета, с които си играя казват училище - мъчилище и аз съм много притеснен как ще го карам. Цяла нощ не спах и се въртях в леглото. На сутринта мама ме събуди и ми сложи закуска в чантата, защото стомахът ми се беше свил и не можеш да преглътна и троха. Набрахме цветя за учителката и тръгнахме. Баба изля пред мен един буркан с вода, аз прецопах – да ми върви по вода и тръгнахме. Катето подскачаше весело покрай нас, а аз едва мърдах крака. Бях уплашен и се озъртах като влязохме в двора на училището. След приветствията, майките си отидоха и ние влязохме в класните стаи. Сърцето ми тупаше като на лястовица…
Започнаха дни, изпълнени с писане, четене и смятане. Не можех да пиша красиво, често буквите излизаха от разчертаните редове, но с гумата триех да ги оправя, понякога ставаше много замацано, но какво да се прави… С четенето бях по-добре, а с математиката - бях идеален. Смятах бързо и точно, без никакви грешки. Като започнахме и да отваряме скоби – много от децата закъсаха, но аз се справях. Умът ми сечеше…
Имах тройки по писане, пеене, родинознание, а шестици по физическо, рисуване,трудово и математика. Тройки и шестици, никакви други междинни оценки.
Мама ми проверяваше домашните в началото, но после ме остави сам да пиша и да се оправям. Понякога цъкаше с уста и казваше, че е много грозно написано. Аз се втренчвах в една точка и си мълчах, докато мине „конското”.
Изкарах първи клас и започна ваканцията. Толкова много я чаках тази ваканция! Още първият ден се чувствах свободен и щастлив, че няма да ходя на училище. Но мама ми сложи "норма". Всеки ден да чета по десет страници от една книжка... нямаше как, ще трябва да се чете...
Слънцето препичаше още сутринта и ние с Катето стояхме на двора и ядяхме филии с масло и меродия.
Тогава погледът ми се заби в съседния двор. И ги видях. Черешите на баба Пена бяха узрели. Кръгли и червени, лъскави на слънцето, черешите се подаваха из зелените листа на дървото. Знаех, че баба Пена спи след обед и трябваше да изчакаме няколко часа. Според мен не беше беля да си напълним джобовете с череши. Имаше цяло дърво. Какво толкова?
Когато стана два часа, аз и Катето се промъкнахме до другия двор, открехнах портичката и бързо свихме до черешата. Хванах най-близкия клон, забих гуменки в кората на дървото и се плъзнах нагоре. С едната ръка се държах, а с другата късах череши. Бяха много сладки и сочни. Мммм…сладост…
Катето ми викаше отдолу и аз започнах да й хвърлям череши. Тя ги търсеше в тревата и бързо ги слагаше в устата си. По едно време се чу : храссссс….. и клонът се огъна ... и се счупи. Докато разбера какво става се олюлях и паднах от дървото. Приземих се на тревата, Катето изпищя и докато станах, видях, че нищо ми няма, само малко съм си ожулил колената. Имал съм и по-тежки рани, така че няма страшно.
И тогава я видях. Баба Пена се подпираше на бастуна си до вратата. Беше сънена и с разчорлена коса, но зад очилата ме гледаха две ядосани очи. Тръгна към нас и размахваше бастуна си. Закрещя, но ние с Катето си плюхме на петите, хукнахме да бягаме, тичахме като вихър, заобиколихме отзад къщата и се шмугнахме през отворената порта, после по улицата дигахме пушилка, а баба Пена изостана много след нас. Спряхме се чак до реката. Запъхтени и изпотени. Свихме се зад ракитата. Катето все още трепереше от страх, а аз я успокоих, че няма страшно.
Вечерта мама ни чакаше начумерена. Изядох няколко шамара, обещах, че няма да правя така и че ще се извиня на баба Пена. Очаквах по-голям пердах, но ми се размина. После мама се развика :
- И двамата в ъгъла…
Катето почервеня като домат и захлипа. Така избягваше наказанията. Аз стоях и се държах мъжки, без да ми трепне окото…Само малко ми омаляха ръцете, щото трябваше да ги държа вдигнати над главата ми. Ядосвах се, че баба Пена ни беше хванала. Не съжалявах за черешите, бяха много сладки…
На другата сутрин се приближих до баба Пена. Тя седеше на двора и плетеше. Извиних се. Малко ме беше срам. После побягнах смутен...
Отивах до магазина за хляб и реших да купя нещо и на баба Пена. Купих няколко лукчета. Тя все още стоеше на двора, аз се спрях и сложих в набръчканата й ръка две-три лукчета. Баба Пена се засмя. Бяхме вече сдобрени...
Понякога баба Христина ни разказваше приказки. Най – много обичах приказката за Крали Марко и ламята. Затварях очи и си представях, че съм силен и храбър като Крали Марко, че със сребърна сабя отсичам трите глави на ламята, че летя на коня и копитата му чаткат в небесата…Мечтаех за битки, за премеждия и слава...
Един ден намерихме с Катето едно малко котенце. Сложихме му в паничка мляко и то започна да яде. Беше пухкава бяла топчица.
Когато чух врявата в кокошарника бързо се изстрелях натам. Котето се беше промъкнало вътре, а петелът го кълвеше. То се беше свило, слабо и беззащитно, мяукаше жално. Тогава грабнах една пръчка и като Крали Марко тръгнах срещу кръвожадния пепел. Заудрях го силно. Петелът настръхна и се стрелна към мен. Но аз не се изплаших. Бях Крали Марко! Погнах го с пръчката! Петелът побягна, но аз бях много бърз и смел…Преследвах го...Хвърчаха перушини…битката беше на живот и смърт… накрая видях, че петелът куца и влачи крака си…свря се в един ъгъл и замря…
Грабнах котето и го отнесох на сестра ми. Катето ме целуна по бузата. Очите й грейнаха щастливо…
Вечерта пак бях наказан, ама се чувствах като герой.
………………………………….
Минаха години. Станах военен пилот.
Все още си спомням за детските си лудории с насмешка ... и щом подкарам самолета в небесния лазур се сещам за Крали Марко…
Чувствам се смел, дързък и недосегаем като героя от приказките…
