Седим  и си поркаме в кварталното кръчме биричка. Обсъждаме горно нанадолнище с тайфата, разделени на русофили и русофоби. Аха, аха да се хванем за гушите - Русия дали ще мачка Украйна и Путин дали ще покаже среден пръст на Обама, когато ухилен до уши приседна на масата ни Кичо Бика и запъхтяно рече:

      - Чакайте! Чакайте! Да взема да ви кажа един виц, а? Та малко да разпуснете...

      Замлъкнахме и изместихме фокуса си на Кичо. Този бивш 120 килограмов боксьор, винаги ни вдъхваше респект с якото си телосложение, високия ръст и неочаквано благ характер. Постоянно добродушно ухилен, простоват, ама някак си така, по симпатичен начин. Не блестеше с висока интелигентност, ала успяваше да се впише в компанията ни с точни думи и в точно време. Всички знаехме, колко зъл може да бъде на ринга, но в живота беше незлоблив, като слон, но слон, който във всеки един момент може да те размаже, ако се пробваш да го подразниш.

        -  Давай Кичо – рекох аз и викнах на сервитьорката:

        -  Танче! Дай на Бичето едно наливно Пиринско, че да му се смаже гласа! Има нещо важно да ни реди, на мен и на тия кратунковци, дето ми дотегнаха с философиите си...

        Танчето изприпка с потна халба. Постави я на масата пред Кичо и отдалечавайки се, ни се усмихна щастливо, погъделичкана от проследяващия стегнатия и задник, възхитен поглед на Бичето.

        - Благодарско, брат! Забравил съм си портфейла в къщи, добре ще ми дойде тази свежест от планината... Следващия път почерпката от мене – рече Кичо, отпи от бирата и захвана: 

        Един американски резидент-разузнавач, се разочаровал от намалението на заплатата му във връзка с икономическата криза, заебал ЦРУ и Америка, гепил един Фантом и хоп приземил се на Червения площад  в Москва. Излязъл от самолета - никой не му обръща внимание. Помотал се насам-натам около Кремъл, разгледал паметника на Жуков. И както се мотал, видял един скучаещ гаишник да гризка шашлък. Смутил обяда на гаишника с въпрос:

        - Мистър полицай! Аз съм американски шпионин разузнавач, бихте ли ме арестували и да ме предадете на съответните власти?

       Гаишника се опулил недоволен и дъвчейки сърдито шашлъка отговорил:

       - Не мога... В обедна почивка съм... Но, ей там метрото, качваш се и слизаш на следващата спирка, там е Лубянка... Влизаш в стая номер 5 и се предаваш... Там ще се погрижат за теб.

       Шпионина поблагодарил на мента, качил се на метрото и хоп на Лубянка в кабинет номер 5. Чиновника зад бюрото го изгледал свъсено над потните си очила и го запитал:

     - Вие... За какво?

     - Ами, аз съм американски шпионин и искам да се предам.

     - А оръжие имате ли - запитал го чиновника?

     - Да. Една Берета с лазерен прицел - отговорил американеца.

     - Хубаво, но тогава не сте за тук. Идете в кабинет номер седем, там е за такива с оръжие.

     Отива шпионинът в кабинет номер 7 и рецитира на човечето зад бюрото:

      - Аз съм американски шпионин и имам оръжие с мен.

      - А радиовръзка с вашите имате ли?

      - Имам. Имам и радиостанция, и позивни с шифрове и кодове.

      - Аааа, ама моля ви, не крещете така - изправило се плешивото човече зад бюрото - вие просто не сте за тук... Вие сте за кабинет номер 12.

      Американецът излязъл от кабинета, тръшвайки ядосано вратата зад себе си и се отправил към кабинет 12. Влязъл с ритник, а там две три бюра със силно ангажирани зад компютрите "мацки".

       Отишъл към първото бюро, което му попаднало на погледа, извадил беретата, позивните, шифровете, кодовете, радиостанцията и тръшвайки ги на него, заявил троснато на мадамата зад компа:

      - Вижте, какво... Аз съм американски шпионин и искам да се предам на руското разузнаване! Ето ви оръжието ми, позивните, шифровете, кодовете и радиостанцията с която поддържам връзка с Пентагона и ЦРУ... Не нося с мене само спусъка за ядрените  установки, насочени към Русия... Ще пожелае ли някой най-после да ме окичи с белезници?

      Мадамата зад бюрото го погледнала укорително с поглед означаващ - "откъде излезе този селяндур" - и го попитала:

      - Добре-е-е... Явно всичко си имате... А, възложена писмено шпионска мисия имате ли?

      - Имам - креснал изнервения американец и хлопнал още един лист на бюрото.

      - Добре тогава - още по укорително го погледнала Наташа - вървете и изпълнявайте мисията си! Не пречете на хората тук да работят!

      Цялата компания се разхихоти на финала на вица, а Митко Драката се изцепи гръмогласно през масата към другите от компанията ни, които му бяха опонирали преди това:

       - Ето затова ги обичам руснаците! Хем са като нас, хем са два пъти по-абсурдни от българите. Само при нас и при тях вицовете са абсолютна реалност...

        Както се кикотеше Митко Драката изведнъж замлъкна и с очи посочвайки ни нещо към вратата на заведението, надигна халбата си гледайки втренчено над нея.

        Ние също замлъкнахме и погледнахме да видим за какво иде реч.

Десетина брадясали рокери със средна възраст между 30 – 40 години, изтупани и наконтени, като извадени от холивудски филм, тъкмо паркираха харлитата си пред кръчмето.

       - Виждаш ли го главатаря им – изсъска Драката и по женственото му личице на дясната буза пробягна нервен тик.

       - Виждам го - рекох – тоя дебелия с мазната дълга коса и женската забрадка на главата ли?

        - Същия – продължи Драката – видя ме да си интимнича с бившата му и сега сигурно иде за нея, и мене.

        - Че коя му е бившата бе Драка? Какви си ги забъркал пак?

        - Танчето бе... Сервитьорката – продължи Драката – миналия уикенд се понапихме с нея в едно барченце и как се изтряскахме, дори не разбрах, а на заранта тоя глиган цъфна у тях да и дава издръжка за детето... Имал ключ, влязъл и като ни видя полудя... Нищо, че му е бивша... Добре, че бяхме на дивана в кухнята... Таня съобразила, че да не будим детето... И като докопах един тиган, тоя го паркирах, облякох се и избягах...

        - Абе, ти Драка, си еба ти лимонката – прекъсна глътката си Бичето – аз откога и се слагам... Тя на светица ми се прави, пък ти тъй ненадейно... Че и не казваш, поне да се не резиля с натискане!

        - Биче! Остави – рече Драката – не ми е до сарказъм, аз проучих работата, нещата са сериозни... Тия бандити се занимават с наркотици и то на едро... Имат си свой човек на митницата във Варна и  авганистански връзки, играят с бивши руски военни. Има и един наш тук, който беше в Авганистан, но не знам дали за тях работи и дали му се чува думата при тях... Ако не – направо съм пътник...

         - Стига бе - ухили се Бика – много филми гледаш... Направо си се насрал от страх. Това да не са ти деветдесетте.

         - Абе ти Бик, на коя земя се намираш – издърви се Драката – че то сега да не е по-различно? Само дето бившите мутри позабогатяха, попрефасонираха се и не тормозят толкова, обикновените хорица... Ама, ако настъпиш котето... Кво като си боксьор? Тия пичове не се бият, ами гърмят бе!

          В това време рокерите влязоха в заведението. Главатря се загледа към нашата маса – видя Драката и в погледа му светнаха смразяващи, ледени искрици. Посочи на бандата едно сепаре, рокерите се настаниха около две дълги битови дървени маси на пейките в него, а водачът им се отправи към Танчето, която си говореше нещо с бармана зад бара.

Почувствах, как Драката се наежи въпреки страха си, масата ни започна да се люлее от нервното му тактуване с крак.

           - Стига бе! Барабанист ли ще ставаш – му изръмжах – споко! Чакай да видим първо, кво ще стане... Нали, уж гърмели!? Да не си се разбързал за оня свят? Щото, на нас със сигурност не ни се ще да правим ранни резервации.

         Танчето се обърна, видя бившия си мъж, че идва към нея,

но изобщо не изглеждаше да е смутена или разтревожена от това. Разговаряха на бара около две три минути, докато бармана си намери друго занимание. По едно време рокерът подаде на сервитьорката една връзка ключове, обърна се и тръгна към вратата без да се оглежда. Дебелия му стържещ глас обяви на останалите от бандата, че си е променил решението и че заведението е пълна скука, та да го последват към „Джокондата”.

          Едва що, рокерите се изнизаха и Драката скочи от масата, отиде при Танчето на бара, където разговаряха жестикулирайки няколко минути, а после се върна обратно на масата ни ухилен.

          - Той, тоя рогач, бившия на Танчето ще излезе мъж бе - развълнувано каза Драката.

          - Що бе – изгъгна Бика, сякаш съжаляваше, че явно на Митко му се е разминало.

          - Ами, дошъл да и върне ключовете, и да и се извини за скандала... Размислил бил, ама много го било жегнало, като ни видял, та не успял да се овладее... Иначе, всеки си имал вече свой живот и не иска да и се бърка...

           -  Ами за тебе, кво е рекъл, че си се усмихнал така като репичка – запитах аз.

           - Нищо особено... Казал на Таня да не разпространявам случилото се, че чак тогава ще загазя – засмя се Драката.

           - Ааа – вкупом тайфата се разшумя и всички хилейки се заговорнически ревнаха – Драка-а-а! Ти днес имаш рожден ден... Знаеш ли, че е време да поставиш на тази маса нещо по-сериозно от бира? Например, една бутилка нетъркаляща се с бърбън!

           - Чакайте! Чакайте, момчета! Още не са ми изплатили хонорара от последния концерт....

           - Няма такива работи... Ако искаш да си трайм, слагай! Иначе... Пуф, пуф – озъби му се Бика с жест на опрян пистолет в челото. Ти, кво си мислиш, че в днешно време любовта все още е безплатна, както в комунизма? Ха-ха-ха-ха-ха.... Танче! Дай една бутилка Джим Бим с много лед, бадеми и осем чаши – викна той.

          - Добре де! Добре – съгласи се Драката – пийте сиромашка кръв, кожодери! Аз плащам, но  да не съм и чул повече ни дума да се обели на въпреки на тази маса, против братушките и сестричките!

         Танчето донесе бутилката, леда, бадемите и чашите. Вдигнахме наздраве за късмета на нашия приятел и прекарахме една приятна вечер без повече политически спорове.