Вечерно
–Край! Всичко свърши. Писна ми! Разбираш ли, писна ми! Седем години, цели седем години се подиграваш с мен, за смях съм и на колеги и на приятели, не понасям вече това!
–Боре, какво ти стана, бе човек? Пак ли същото, защо? Ох, почакай, телефона ми.
–Телефонът – Калоян те търси, нали? Дай да видя – ето, казах ли ти? Аз вече знам кой в колко часа се обажда. И ти дори не можеш да му откажеш разговор! И то в такъв момент!
–Какви пак глупости са из главата ти? Калоян – не го ли помниш, бяхте съквартиранти, живеехте в една стая в общежитието?
–Защо се обажда на теб? А?
–Защото Симона е бременна – забрави ли , а тя беше моята най-добра приятелка. Помниш ли – ти и Калоян, аз и Симона. Сигурна съм дори, че тя звъни от неговия телефон. Боре, защо така, ето приготвила съм ти любимите болярски кюфтета, салатата както я обичаш – с малко олио и повечко оцет, печени картофи както майка ти ги прави и крем карамел, чудесен стана! Аз за теб живея, недей така?
–Абе баламосвай някой друг! Какви ми ги дрънкаш, чуваш ли се? Не мога повече! Пак телефонът ти, обзалагам се, че сега е оня Евгени, нали? Защо бе, кажи ми сладка моя, защо?
–Евгени е ученикът ми – така съм записала телефона на родителите му, днес счупи един прозорец и майка му сигурно иска да говорим.
–Ти чуваш ли се какво бръщолевиш? Сега пък някаква майка, ученик? Край, заминавам си. Писна ми! Намери си друг да ти мие всяка сутрин чиниите, тенджерите, тиганите, да приготвя кафето, да те буди, да ти пазарува – аз бях до тук!
–Боре, моля те! Толкова много те обичам…
–Е, гледай си мъжкия харем, тръгвам. Не играя вече в твоя отбор.
Вратата сърдито хлопва.
Тя остава неподвижна. Взира се през сивеещия прозорец. Мракът се спуска. Сълзите й бликат. Не ги бърше. Вижда размазани светлинките, които една по една пробиват мрака.
Трясък от звън. На вратата. Отвори бавно.
–Боре! Ах, Боре, ти пак се върна! Всички телефони ще изтрия, само с теб ще говоря, ела, моля те, толкова ми е мъчно, та какво съм аз без теб, толкова те обичам…
© Нина Стоянова All rights reserved.
Благодаря,Рая
