Когато се родих, можех да бъда „той”, „тя” или „то”. Можех да бъда и „те”. Но не съм нито едно от тия. Първо, трябваше да потърся „име”. Така е. Щом съм неназовимо, значи не съм. Но виждам, чувам, усещам, следователно осъзнавам и съм. Но какво съм?! Идея, Вариант, Неизвестно, Същество, Елементи, свързани в единство, сплавени Вероятности... Трябва ми още някой или нещо, за да се огледам в сетивата му и да позная себе си. Появи се Пространството - прогледнах и прослушах. Появи се Времето и осъзнах. Но и те са идея, интерпретация, а няма друг избор. Безначалието роди начало. Коренът поникна от Нищото, за да нахрани Нещото. Илюзията за трансформация носи всички представи в себе си. Първата брънка от веригата е потопена в Нищото и е част от Нищото, даже тогава, когато и то не се познава като Нищо. Осъзнах, че съм бутано, бомбандирано, давено, търкаляно, изгаряно и разпалвано от вихри... Осъзнах първото чувство. Вълна, която мина през сърцето ми, но не и през съзнанието ми. Тя не можа да изгради образ. Невидимото няма образ. Но започвам да осъзнавам, че има Видимо и Невидимо. Те съществуват едновременно във всяка форма. Забелязах други форми. Но продължих да чувствувам удари и болка. Треса се, разцепвам се, изригвам и се пълня като съд с усещането за болка. Така привикнах с нея ,че тя стана част от мене. И тъкмо тогава болката изчезна напълно. Осъзнах, че има „друго”. Създадох представата за „другото” и я запазих у себе си. Щом има „друго”, Нищото винаги е Нещо. Превръща се в база за сравнение. Ако вижда Нещо извън себе си, то е „друго”, но и то вече е Нещо... Открих толкова нови „други” неща. Движа се, пътувам и харесвам това движение. Осъзнах, че и другите се преместват непрекъснато. Имат прости, но и по-сложни движения. И всички те са породени от това, което го няма. Невидимото. То е Великият Вечен Двигател. Тялото ми гореше, но бавно започна да изстива. Цялото е потопено под, под, под... Не мога още да го изразя в отсъствие на познанието и в зората на представите. Много по-късно разбирам, че е вода. ”Други” ми изпращат свои вълни. Аз също им изпращам вълни с различни вибрации. Съпоставям ги, сравнявам ги. Не ги разбирах, но вече започнах да ги разгадавам: ”Ние сме Енергии от Безкрайната Енергия. Създадохме си тела и сме щастливи, че ги имаме. Сега сме от другата страна. Ще се наричаме странници, пътешественици. Вечно ще пътуваме и вечно ще се променяме и това ще ни носи безгранична радост. Някои от нас са от силния пол, а други - от нежния пол. Това ще направи живота ни по-разнообразен, защото ще се обичаме, макар и от разстояние.” Така пееха с различни честоти „другите”. ” - Аз също ли съм Енергия от Безкрайната Енергия? - попитах чрез своите вибрации. - О, да, да! И ти си като нас! - отговориха ми и отминаха. Но едно остана съвсем близо до мен: - Позволи ми да пътешествувам около тебе. Не зная защо, но неудържимо ме привличаш. То е като Любов от пръв поглед! Започнах да синея от свян, но казах: - Ако ми помогнеш да дам имена на всяка частица от тялото си, ще съм ти благодарен! Бъди мой спътник!  - Но аз съм дама! Виж ме колко съм по-малка от теб, а и съм красива! - възрази другото Нещо.” - Макар и да съм по-голяма и аз съм дама! Харесва ми да съм дама! Нека бъдем с тебе сестри! - Съгласна съм! Но само те моля да не си съперничим за оня, който ни ухажва с лъчите си! Не бива да му се доверяваме, защото той ухажва и други освен нас. - О-о-о, бъди спокойна! Аз никога няма да му се отдам напълно. Той винаги ще се радва само на част от моите прелести - казах с достойнство. И започнах да именувам всичко от себе си и да се променям непрекъснато. Облякох първите си представи с имена. Оня, който ме огрява и около когото непрекъснато кръжа, нарекох Япин. По-малкото тяло се нарече Ру, а аз нарекох себе си Миа. Другите тела и пространството, в което плуват, именувахме Села. Аз се движа двойно. Веднъж - статично и веднъж - динамично около Япин. Ру си позволява три вида въртене. Едно статично и две динамични - около мен и Япин. Докато той флиртува и я огрява с енергия, тя обикаляйки около мен ми я препраща. Никога не забравя да ми каже: - Колко си прекрасна и съвършена, Миа! Вярно, малко си сплескана, но това те прави неповторима. И синьото страшно ти отива! От похвалите аз се надувам в средата все повече и така изглеждам още по-сплескана. - Моля те, престани да ми се възхищаваш, защото ще се сплескам окончателно и ще заприличам на Селански пръстен! Дадох имена на всичко около себе си, по себе си и в себе си. Така освен образни, създадох и словесни мисли. Села беше моя майка. Тя ме разхождаше из себе си, говореше ми, пееше ми песните си. Следеше развитието ми... Но понякога ме удряше така силно, че чак ме преобръщаше. Ако моите миамни деца не ù допадаха, тя ги премахваше. Въпреки молбите, плача и болката ми. Това се случи много пъти. Най-после родих дете, което беше необикновено. А кората ми кипеше от Живот. Условията за него бяха сурови. Имах деца, десетки пъти по-големи от новороденото. Имах деца, гладни и хранещи се с месо, имах и отровни деца. Но те всичките бяха глупави. А най-малкото ми се открояваше с разумност. Открих, че първо раждам идеята. Мисловен образ, който се получава от сливането на обективното, което невидимо съществува със субективното, което го открива и разчита. Стотици хиляди части от континуума развивах и дооформях тая идея и после я проектирах, докато тя придоби материални измерения. Малкият беше космат, грозен, физически слаб, но интелигентен. Изпитвах удоволствие да общувам с него. Дълги години той слуша звуците на моя глас, докато започна да разбира езика ми. И тогава ми проговори на него: - О, ти, плоска като огладен речен камък и безкрайна като изгревите и залезите! Какво си ти всъщност?! Дали наистина делиш небето на две или само така си представям? Ако свържа светещите точки над тебе в различните части на мрака ще получа различни образи. Означава ли това, че те се движат и потъват някъде или ти се движиш, но така, че не се забелязва? И това, което ми казват двете прозрачни и кръгли като смокини топчета на лицето ми, истината ли е или някой, или нещо ме мами? Незнаенето е толкова мъчително! - Чуй ме, изразе мой и нова форма на Живота! Ти съществуваш, затова ще те наричам същество. Всичките си деца наричам така. Винаги можеш да измислиш име, с което да се откроиш от тях. Аз се нарекох Миа и един необикновен глас ми прошепна, че съм създадена да създавам вечно деца и така да изразявам самия Живот и самата себе си и да се опознавам. Някои от тях ще изчезнат завинаги, други ще се променят и ще станат по-съвършени. Но те ще определят сами съдбата си. Как - и аз самата не зная и не бих могла да ти кажа, но, повярвай ми, така и ще бъде! - Знаеш ли, родителко, че в теб има мъдрост и глупост в съжителство. Ти си създала преди мен деца, които са кръвожадни чудовища. Родила си и други, които са тихи и кротки като утринен ветрец. Чудовищата разкъсват и изяждат кротките, но и себеподобните. Ти ме роди изпълнен със светлина и добри намерения като съвършена проекция на съвършените ти идеи. Но обстоятелствата, в които ме въведе, деформират тая проекция. Всичко, което ми даде, е сурово и жестоко. Аз ще премахна тия богати на първични инстинкти същества, но това ще ме научи как да мразя. Омразата ще се влее във всяка моя клетка, ще я отрови и ще изкриви представите ми за Живота. Ние всички сме свързани и това ще се отрази и върху твоята същност. - Какво искаш да ми съобщиш с тия думи, разумнико?! Предупреждение или заплаха крият те за мен? - Нито едното, нито другото. Всичко е в ръцете ти, майко-хранилнице. Не съм твой съдия, нито твой палач. Ще дойдат времена, когато ще ме наричаш така, но съвестта ми винаги ще бъде чиста. Докато моите нозе те обхождат, аз ще закрилям себе си чрез теб. Ти си моят дом, моето богатство, моят живот и моят гроб. Но ако нямаш нищо за вземане, ще те напусна. Ако си глупава, ще ме упрекваш и мразиш. Ако си мъдра, ще се възползуваш от делата ми и ще се гордееш с мен. Огледай се и виж, че до тук Животът ти е твое дело.  Замислих се върху думите му. Аз преживях много и зная, че съм велика, но все пак реших да не изпускам от око човека. Той се нарече „довек”, защото живееше сто години. Но постепено „довек” се превърна в „човек” и това беше окончателното му име, въпреки че започна да живее и по-малко. Аз му бях подготвила естествен дом. Но човекът го обитава за кратко, а след това започна да си прави свои домове от изсушени глинени блокове, от камък, дърво и кожа. Отначало чакаше светкавица да падне върху дърво, че да си вземе огън. После започна да трие сухи дървета и сам си добиваше огън. Отначало ядеше сурови диви семена, корени и плодове. После си изпече на огън глинени съдове и в тях си вареше и печеше храната. Човекът изпълни заканата си. Той премахна първите големи кръвожадни животни. После посегна и на по-малките хищници, а накрая се нахвърли и на тревопасните. От кожите им си правеше дрехи, обувки и завивки, а месото им ядеше. Но някои от тях опитоми и превърна в домашни животни. Всеки ден той разговаряше с мен. И не само с мен. Винаги ме изненадваше с мислите си. Веднъж ми каза: - Днес открих, че е прекрасно да откривам себе си. Първо, защото това е едно  занимание, което няма да има край и второ - защото само аз зная най-добре как да се търся и намирам. Ти, която твърдиш, че си моя родителка, не зная дали си осъзнала, че моята привидна същност се състои от две същности. Едната - гледа нагоре към звездите, другата храни тялото ми. Едната говори с невидими светове, а другата разказва приказки на децата си. Опитвам се да живея в съгласие и с двете, но не винаги ми се отдава. Опитвам се да се вслушвам в гласовете им, но има мигове, в които не ги разбирам. Най-лошото е, че едната почти винаги се смее, докато другата почти винаги е тъжна. Ти си дъщеря на Села, но мисля, че и Села е създадена като тебе. Тя не знае от кого. Но аз ще науча някой ден и ще ти кажа. Понякога смътно предусещам, че някой ми помага в Живота, а друг път безкомпромисно ми пречи. Но винаги го прави доброжелателно и мъдро. Не съм убеден дали е така, щом е пренебрегната волята ми. Аз зная, че ти, моя хранителнице, няколко пъти се опита да ме изтриеш от лицето си, защото аз премахнах много твои деца. Ти призова на помощ ледовете и снеговете, слънцето и сушата, земетръсите и вулканите и летящите камъни на Села. И пак не успя, защото ми помогнаха да оцелея. Сигурно за да продължавам да се откривам. И знаеш ли кое е най-хубавото нещо, което намерих у себе си. Желанието ми да се слея с другата половинка на цялостното ми присъствие тук. Това чувство е сладко като узрял плод, упойващо като аромата на цъфнала билка и обсебващо като дълбок сън. Когато се сливам с другата половинка на моята същност, ние се превръщаме в едно цяло и политаме в небесата. Жалко за тебе, Миа, че не можеш да изживееш такива чувства. Така аз зачевам моите деца и чрез тяхното появяване продължавам Живота. - Кой ти каза, че аз не изпитвам тия чувства?! Аз, за разлика от тебе, дете мое, съм цялостна и двете половини на същността ми са в едно. Обичам себе си и правя любов със себе си, ако можеш да ме разбереш какво ти казвам. И ти беше така цялостен като мене, но раздели белезите на тялото си и ги пренесе на две тела. Раздвои се, защото си любознателен и жаден за нови преживявания. Започна да си вярваш,че илюзията на раздвояването е истина и тя стана в действителност истина. А ти не се опитвай да откриваш кой е създал Села!Това е Невидимата Сила, която милиарди години я сътворява болезнено, а сега непрекъснато ù изпраща влюбени сигнали. Любовта, сине мой, е във всяка клетка на Села, а следователно и във всяка наша клетка. Нека вовеки да е благословена тая енергия! Една вечер, след като човекът цял ден беше яздил на кон по стръмни планински пътеки, прекосявал буйни реки, тесни проходи и мочурливи низини, вечерта се спря да станува. Запали огън, сложи парче сушено месо да ври и разказа първата си приказка на заспиващото си дете. Аз си бях обещала да следя Живота на това сложно, странно и непокорно мое създание и затова се заслушах в гласа му. Приказката беше ето такава: ”Имало някога в света „нещо” - живо, пулсиращо, ярко червено, отговорно,но... безполезно. То било отчаяно и самотно. Нямало си име и дори не знаело защо се е появило.Често се свивало от мъка и се молело някой да му помогне да узнае истината за себе си. Небесата били милостиви и затова веднъж „нещото” срещнало по пътя си друго „нещо”. Това друго „нещо” било бледорозово, меко и двулико, но претендирало да е бяло. То също пулсирало и имало жилки по себе си като корените на дърво. Първото „нещо” така се зарадвало, че вече не е само. Тръгнали да обикалят заедно. Започнали да срещат по пътя си все нови и нови неизвестни като тях „неща”. Едно било дълго и навито като спяща змия, друго - гладко отвътре и грапаво отвън, приличащо на торба. Два близнака - дребни и валчести като речни камъни, много лъскаво и тъмно червено „нещо” с мехурче изпълнено със зелена горчилка... Накрая се появило едно важно и горделиво създание. Било сивкаво и меко, навито като букли от императорска перука и заявило, че може да прави чудеса. Застанало пред всички и казало със самочувствие: ”Всички поотделно сте слаби и незащитени и не бихте могли да съществувате дълго. Но аз нося вътре в себе си нещо, което вие нямате. Нарича се съзнание. Това мое вътрешно Аз ще ви даде имена. После ще запамети генетичния код на всеки и ще ви обедини в едно цяло. Ще живеете заедно и ще трябва много да се обичате и да си помагате. Но запомнете, че Аз съм най-важният. Да ви се представя - мозъкът съм. Каквото кажа, това ще бъде. Гледайте да не ме ядосвате! Ти - обърнал се той към първото „нещо” - ще се наричаш сърце. Ти, вторият, ще се казваш бял дроб, третият - корем с черва, а четвъртият - стомах.После следвате вие - бъбреците, а след вас - черен дроб и жлъчка. Доста се потрудило съзнанието, но успяло да обедини цялата гореизброена компания в едно и създало от нея ново тяло. То било младо, жизнено и много щастливо, но не било далновидно. Не разбрало, че ще робува винаги на съзнанието, Чрез тялото съзнанието ще преживява чувства и ще опознава живота. То ще определя безусловно продължителността на живота на съюза от органи, докато самото живее вечно. - Откъде знаеш всичко това, тате?! - запита учуден малкият. - Не мога да ти отговоря, сине, но зная. Не се съмнявай в това! Сигурно с тия знания съм се появил в света. Един ден и ти ще осъзнаеш какви познания носиш у себе си. Бъди сигурен! Така минаваха годините, столетията, хилядолетията. Аз започнах първа вечната космическа игра с човека. Много му бях сърдита, че изтребваше другите ми деца. Когато неговите омраза и ярост към тях напълниха до предел чашата на търпението ми, се разтресох, залях с потоци лава повърхността си и помолих Села да насочи към мене един от нейните огромни и дълги десетки километри летящи скали към повърхността ми. След удара аз размених полюсите си и настъпи студ и мрак. И когато вече си мислех,че съм се отървала завинаги от тоя жесток и досаден многознайко, той отново се появи. Беше неимоверно слаб и едва стоеше на краката си, но в погледа му се четеше радостта на победителя. Обърна се към мен и ми каза: - Е, Миа, аз оцелях.Твоят гняв ми показа колко голямо е желанието ти да се отърсиш от мене. И може би щеше да успееш! Но ти забрави, че преди да създадеш мен, преди Села да е създала теб, самата тя е създадена от Невидимата Сила. Малко преди със сетни сили да рухна в дъното на една дълбока пещера Тя ми прошепна, че аз ще остана върху теб още дълги, дълги години, за да израстна и се развия като съзнание. Казвам ти, Миа, това, което ми причини, ще се обърне към теб с още по-голяма сила. Приготви се да посрещнеш моето противодействие. И човекът каза истината.Той започна да дълбае недрата ми , да вади минерали и от тях да добива метали, да взривява скалите ми, за да добива цимент. Дълбаеше безмилостно. Спускаше сондажи почти до сърцето ми, да изчерпва фосилната ми кръв. Започна да изсича дърветата, да трови с отпадъци водите ми. Цели колонии от форми на живот изчезнаха завинаги. И той си мислеше, че всичките му действия ще са безнаказани и вярваше, че висшите закони на Невидимата Сила ще го подминат. Наивник! Озоновият слой се разкъса и радиацията се увеличи десетки пъти. Температурата се повишаваше непрекъснато... Зачестиха мощните вибрации и разместването на пластовете в недрата ми. Ледените шапки на двата ми полюса се разтопиха и нивото на океаните се вдигна. Голяма част от крайбрежните държави остана под вода. Други части от мен се превърнаха в пустини. Невиждани урагани помитаха всичко по пътя си. Върху мен оставаха да живеят все по-малко човешки същества. Един ден човекът изкара от някъде една сложна машина, поседна край нея и започна да ми говори: - Е, Миа, майчице моя, оставането ми тук крие неподозирани опасности. Няма да е добре за света да изчезна завинаги от него. Затова реших да те напусна. Направих си тая летателна машина и ще се заселя на друга подобна планета. Вече съм я избрал. Играта, която играхме двамата, беше сложна и противоречива. Проявявахме грубост един към друг. Но аз успявах да извлека винаги полза от това. Ти също, защото сме мъдри и разсъдливи. Преживяхме много, но и много научихме. Аз не гледам на себе си като на пораженец, защото натрупах неизброими познания за всичко. Епопеята на човешкия род продължава. Новото ми място ще ми поднесе нови възможности. Ще те оставя да си починеш и ще имаш дълго време за размишляване. Аз зная, че ти ме обичаш, въпреки че те наранявах и се отнасях към теб дръзко и с неуважение. Майките винаги прощават на децата си. Когато зараснат раните ти, нанесени от мен, ти ще се взираш в пустошта с надеждата да ме видиш някъде. Може би някой ден ще се завърна при теб още по-мъдър и тогава ще те превърна в прекрасна градина. Може би... - Човешки сине, аз трябваше да преживея детската ти непокорност и своеволие, за да осъзная зрялата ти любов, която ми обещаваш. Когато ти се появи, бях създала същества, несъвместими с теб. Когато се завърнеш отново, не мога да ти кажа какви същества ще съм родила. Но зная, че ти няма да тръгнеш по същата пътека, защото тя ще е останала далеч зад гърба ти. Сюжетът на нашата игра винаги е различен. Иначе би ни било скучно. Ти, сине, порасна и затова решението да ме напуснеш ти е добро. Преди да заспиваш там, някъде другаде, където и да си, погледни нагоре към Села и си помисли за мен. Аз ще приема мислите ти и ще изпратя моите. Ние ще съградим така една мисловна пътека, която ще бъде пъпната ти връв, свързваща те с мен... Тялото ми и твоето тяло са от една материя и ти винаги ще си останеш моето дете. От другите ми деца се научи да плуваш, да летиш, да строиш дома си, да отглеждаш растенията за храна, да убиваш децата ми, за да се храниш със самите тях. Научи се да правиш любов, за да продължаваш рода си, да покриваш тялото си с дрехи и да си шиеш обувки за краката. Научи се да обикаляш света, за да търсиш по-добри условия за живот. Но не се спря до наученото от другите, а започна да надстрояваш опитностите си и така се издигна високо над тях. Действуваше като лунатик спящ и ходещ едновременно. Нямаше от кого да гледаш, за да се учиш. Това ти създаде големи затруднения. Но не се отказа и вървеше все напред. Грешката ти е, че се опълчи срещу себе си. Убиваше себеподобните си, а тая омраза набъбваше като лавина и хилядолетията се оказаха къси за да възстановят духовното ти равновесие. Ти все още не си успял да го постигнеш. Човекът излетя и само след миг машината му се превърна в черна точка в пространството над Миа. Просто се стопи, разтвори се, изчезна. Но още след няколко мига отново горе се появи една точка.Тя започна да расте и накрая видях, че това е едно абсолютно безшумно летателно тяло. Помислих си: ”О, виж ти, идват ми гости! Посещавали са ме много други пришелци от Села. Но не са се застоявали дълго.А точно сега едва ли биха останали след като ме видят как изглеждам. Нямам здраво място по тялото си! Величието ми е безвъзвратно минало. Много вода трябва да изтече, за да възвърна красотата си.” Тоя селански кораб беше нещо ново за мен. Не бях виждала досега такъв. Беше малък, почти като кабина. Когато вратата му се отвори, не се показа никой. Но в пространството отдолу нагоре започна да се проявява изправено тяло. Когато се прояви до върха на главата си, аз видях, че това е човекът, който преди малко беше отпътувал в пространството. Не можех да проумея защо се завърна. Погледнах го по-внимателно и усетих,че уж е същия, но и не съвсем. Имаше нещо, с което се различаваше от предишния човек. Погледът, погледът беше различен... В него нямаше дързост, нямаше гордост и агресия. Това беше поглед на един нов човек. Дълбок, приемащ и разбиращ, осъзнаващ непрекъснато и излъчващ любов. - Майко Миа, макар че се придвижих пет хиляди години назад във твоето време,за да се върна малко след като те напуснах, аз никога не съм те забравял. Всеки ден ти изпращах свои мисли по мисловната пътеката, която ни свързваше. Но и през всичкото това време аз търсех моята вярна пътека. Почти бях унищожил тялото и на селанската ти сестра, която ме приюти след теб. Тогава я открих за първи път и стъпих на нея... Унищожих всички оръжия. Единственото, което запазих, беше любовта. Започнах да гледам на всички деца на приемницата ни като на свои приятели. Помагах им да си строят жилища, да си набавят храна, да отглеждат децата си.Лекувах ги когато боледуваха. Враждите между мен и себеподобните ми стана история. Всеки ден малко по малко лекувах тялото на приемницата си. Тя се казва Равене и с нея много си приличате. Започнах да се чувствувам прекрасно. Разбрах, че през всичките хилядолетия аз съм се заблуждавал, че разбирам смисъла на живота. Най-важното в него е да бъдеш щастлив. А аз се чувствувам щастлив, когато и другите са щастливи. Един ден, Миа, когато Великото Невидимо се свърза с мен, То ми припомни една стара истина, която съм забравил.Че всяко същество може да твори живота си такъв, какъвто го пожелае. Трябва само да вярва в това и да мисли положително. Аз овладях енергиите на Села и сега мога свободно да пътувам във времето и пространството, колкото и големи да са и каквито и да са. Насочих се към тоя миг от времето, за да мога да ти помогна да се възстановиш. Ти си създадена да създаваш нови форми на живот и аз нямам право да ти отнемам тая привилегия. И човекът удържа на думата си. Сега съм напълно променена и още по-хубава. Всички ми се радват и това ме изпълва със щастие. Аз вече не съжалявам, че създадох това велико същество, наречено човек.