Вечната любов остава

Имаше в едно малко градче една млада двойка. Много се обичаха. Вечно вървяха заедно, вечно усмихнати. Любуваха се един на друг, час без другия им се струваше като година. Ако ги разделяха дори за толкова кратък период от време, когато се срещнеха отново, не можеха да спрат да се прегръщат и да си повтарят колко се обичат и колко са си липсвали един на друг.
Дойде време, сключиха брак. На сватбата родителите им им дариха техните сватбени и семейни коли, пазени, поддържани, украсени, красиви! Светеха фаровете като слънца, израз на тяхната любов и щастие. В деня на сватбата тя му каза: "Ще те обичам докато съм жива, докато съм жива, обещавам ти!" и заплака от щастие. Минаха се десет години. Още преди осем бяха се родили двете им деца. Ходеха на училище, бяха отличници... Мама и татко много се гордееха с тях. Минаха се двадесет години. Децата вече бяха пълнолетни и всеки беше поел по своя път. А тя, майката на децата му, всеки ден го чакаше, с един замечтан поглед, насочен към вратника. Чакаше колата да влезе и щом това се случеше, сърцето ù подскачаше и тя се втурваше да прегърне съпруга си. Минаха се четиридесет години, вече динамичните семейни пътувания понамаляха. Двамата постепенно бяха започнали да остаряват. Скоро годишнината беше петдесета. Половин век заедно! Каква любов имаха те! Все още живееха в онова малко градче. Бяха възрастни. Възрастни, но жизнени. Както тялом, така и духом. Връзката между тях беше непоклатима, любовта им - истинска и вечна. Беше невъзможно да видиш само единия. Абсолютно винаги и другият беше наоколо. От къщата им се виждаше уникално красива гледка. Малко преди слънцето да се скрие, обичаха да отварят гаража, вече не шофираха ежедневно. Секунди след това двете лъскави коли заставаха пред къщата, все още със светещи дълги светлини, израз на тяхното щастие, а собствениците им сядаха на пейката до тях и се любуваха на гледката. През уикендите обичаха да шофират заедно, дори да пътуват отделно и да се обзалагат кой ще стигне първи и чия кола е по-поддържана. Но една вечер в квартала се разнесе мълва, че всички цял ден са виждали само нея. Вечерта от гаража излезе само нейната кола. Фаровете ù не светеха, както обикновено, нито жената се любуваше на гледката, гордо изправена и усмихната. Възрастната жена стоеше сама и бършеше сълзите си с трепереща ръка. В другата държеше снимка, на която бяха двамата със съпруга си. Беше се усмихнал и изправил гордо до колата си, прегърнал жена си. Погледна към красивия залез и към звездите, ала вече не виждаше красотата във всичко това. Вече за нея това беше само спомен със съпруга ù. Всичко в този живот ù напомняше за него. Дишаше, сърцето биеше, ала душата жива не беше. На следващия ден пристигнаха децата, двете коли, внуците и вярната до гроб съпруга изпращаха любимия баща, дядо и съпруг по последния си път. Всяка вечер няколко месеца подред всички виждаха жената в същия онзи вид на пейката. Но един ден никой не видя нито жената, нито вечерта - колата. Децата и внуците пак бяха в градчето, двете коли, децата, внуците и може би духът на съпруга изпращаха вярната до гроб съпруга по последния ù път...