С него се запознахме към края на 2004 година. Запозна ни моята най-добра приятелка Нина, която му беше гадже. Станислав беше симпатично момче - висок, слаб, с кестенява коса, кафяви очи и много чаровна усмивка. С него винаги беше весело, понякога имитираше маймуна, която скача по дърветата. И ние двете с Нина много се смеехме. Те изглеждаха влюбени. Постепенно и аз започнах да го харесвам много, после привличането се превърна в любов. Исках да го докосна, да го целуна, да го прегърна, но никога не си позволявах да покажа какво чувствам, защото обичах и държах много на Нина. Усещах, че и той има нещо към мен, но и двамата избягвахме пряк контакт. Мина известно време и те се разделиха, защото тя прецени, че не иска повече да има нищо общо с него. Просто защото беше влюбена в друг или може би по-скоро заради идеала, който си беше създала за този човек. А Станислав я обичаше или поне беше влюбен в нея, но тя твърдо отказваше да се върне при него.

След време ние двете с Нина заминахме на море. Една вечер се обади общ наш приятел и каза, че Станислав да го пребили. Тъй като тя не искаше да се чува с него, аз, разтреперена и притеснена, бързо му се обадих. Говорихме по телефона близо десет минути, а след това му писах един есемес, в който му обясних колко държа на него и че го подкрепям, и че всичко ще се оправи скоро. Но той си помисли, че го е  писала Нина... Отговори ми, че много го оценява и че ме обича... Получи се малко неприятна ситуация, но трябваше да му кажа, че не е от нея, а от мен. Когато се прибрахме от морето, го видях веднъж или два пъти и след това изчезна. Мина половин година и аз забравих за него... Един ден се засякохме в чата, започнахме да си говорим и той ме покани да излезнем. Аз вече бях прекратила отношенията си с моята тогавашна най-добра приятелка и нямаше какво да ми попречи. Излезнахме веднъж, а после втори и най-накрая станахме неразделни. След това отношенията ни се задълбочиха. Спомням си първата ни целувка, беше много нежна... Той скоро щеше да стане студент, за това се разбрахме да бъдем заедно, докато дойде време той да замине за Варна. И така стана.

След месец се разделихме, но не само защото трябваше да заминава, а и защото се върна при бившата си приятелка. Той беше първият ми сексуален партньор, а и наистина много го обичах.

Когато ме остави, страдах много, знаех, че трябва да мине време, за да го забравя.

Всъшност нямаше как да го забравя, защото той не ми позволи. Минаха няколко месеца, аз се успокоих, Станислав се прибра. Бях в една зала, когато го видях, поздравих го и подминах, още бях наранена. Реакцията ми беше импулсивна. След това съжалих за това, което съм направила и му се извиних в един есемес. Така си писахме цяла вечер. Казах му, че още не съм го забравила, че много ми е липсвал, че още страдам за него и може би това беше най-голямата грешка, която бях правила до тогава.

Тогава се започна истинския ми Ад. Разбрахме се да се видим в тях на следващия ден, за да правим секс, защото по-дълбоки отношения бяха невъзможни. Аз бях съгласна на всичко, все пак още го обичах и той усещаше това. Срещите ни преминаваха в правене на секс, но аз бях щастлива. Как можех да се чувствам използвана, след като ми беше хубаво?

И така, той си идваше, после си отиваше, аз плачех, страдах, после го забравях за известно време... И винаги, когато го забравях, той се появяваше, за да ми напомни за съществуването си, за това колко много го обичам и как бих дала всичко за него.

През 2006 година брат му се разболя много тежко, а преди 1 година братовчед му беше убит.

Когато Станислав разбра, че брат му е болен от рак, изпадна в депресия.  До последно се надяваше той да се оправи и лекарите му да помогнат. Но нямаше шанс! Брат му умираше.

Спомням си как един ден телефонът ми позвъня и ми съобщиха за неговата смърт. Аз се разплаках... Беше ми много тежко. Изчаках да минат няколко часа и писах на Станислав...

Писах му колко много съжалявам за случилото се, че много го обичам и че ако има нужда от нещо, от някого, аз съм насреща. Оказа се, че той не знае за смъртта на брат си и научава от мен. Това и до ден днешен не мога да си го простя. Чувствам се гузна. Въпреки че съм с ясната мисъл, че нямам вина за това нещо, защото родителите му бяха длъжни да му кажат.

След няколко дни той се върна в града за погребението на брат си, но не се видяхме. Аз чаках той сам да ме потърси, когато има нужда от мен. И така... този ден дойде...

Излезнахме заедно, аз се срамувах от това, че той е научил от мен за смъртта на брат си, беше ми много неудобно и неловко. Но той ми обясни, че няма от какво да се притеснявам. Просто така е станало. Знаех, че много го  болеше. На врата си носеше синджира на брат си... на ръката - неговата гривна. Аз знаех, че причината да иде да учи във Варна, беше брат му. Тъй като те имаха голяма разлика в годините, Станислав и брат му не се познаваха добре. Той отиде да учи във Варна, за да се опознаят... и когато вече имаше тази възможност, той почина.

Започнахме отново да се виждаме всеки ден, Станислав реши да остане през лятото в града, не искаше да се връща във Варна...

Всеки ден се виждахме... Спомням си един момент, който и досега е  толкова силен и  светъл в съзнанието ми... Двамата лежахме голи на леглото, той ме гушкаше и беше мушнал главата си в косите ми, милваше ме. Но бързо тази идилия свърши... Станислав отново започна да ме лъже, да ме манипулира, да си играе с мен. Един ден моя приятелка ми спомена, че преди той да ме потърси, е видяла него и Нина заедно. След  това разбрах, че са били известно време заедно, но Нина отново го е оставила и той ме е потърсил.

Почувствах се ужасно... Ах, колко глупава бях. Толкова го обичах и той го знаеше и се възползваше от моите чувства. Сякаш нещо в мен се обърна. Тогава му се обадих и му казах, че повече не искам да го виждам, че всичко приключва между нас, без да му давам обяснения защо съм решила така, му затворих телефона.

Страдах много... Всяка сутрин, всяка вечер плачех, спрях да се храня, да излизам. Бях се превърнала в отшелник, забравила за хората и хората забравили за мен. Бях отслабнала толкова много, че ми прилошаваше и припадах често. За малко да влезна в болница. Той се опита да ме потърси няколко пъти, но аз отказвах всякакъв контакт с него. След това реших аз да го потърся...  Имах чувството, че съм на края на силите си. Когато го потърсих, той ми отказа среща под предтекста, че така е по-добре за мен. И наистина беше така. Трябваше да го забравя, да го изтрия от мислите си... Защото той не ме заслужаваше. Може би аз бях единственото момиче, което го обичаше толкова много, което щеше да даде и последния си залък за него.

А той не успя да оцени това.
Аз го обичах, исках и той да ме обича. Но в живота не става винаги така, както искаме ние.

Просто понякога има неща, които се случват и не можем да ги променим...

Сега Станислав е във Варна, живее с приятелката си, с която са от година заедно. Ние не поддържаме никакви отношения. Нина  се превърна в една изпаднала наркоманка, на която не успях да помогна.

А аз продължавам да живея живота си, въпреки че толкова много страдах по него.

Всяка рана се лекува с времето и преболява.