Видях го този пусти Рим, най-накрая. Не се споминах скоропостижно, напротив, покорих го с рядката си балканска душевност и очарователната каруцарска диалектика, с която съм закърмена.
  Няма да се впускам надълго в описание на екстремния полет, на който бях подложена от България Еър. Само ще кажа, че секунди след излитането пред тоалетната се изви внушителна опашка от пътуващи, все едно има намаление на шилешкото на женския пазар. Верно, аха се бяхме окипазили след излитането. Машинката ни беше 25 поколение боинг. Трещящ страшно, гърмящ и свистящ. Крилата му се огъваха, заплашително и ме караха да се кръстя час по час, а турболенцията, предизвикваше съседката по място да приквиква притеснено, стискайки отчаяно стюардесата за задника. След обилна закуска от вмирисани сандвичи, които засилиха човекопотока към тоалетните и още по-екстремно приземяване, в което всички дружно пеехме Аве Мария и молехме Господа да опрости греховете ни, стъпихме на свещена земя.

След прилично лутане от 20 минути докато си намеря новичкия куфар, брутално разтъпкан и омачкан от проверяващите и още половинчасово главичкане, да открия изхода на летището, пред мен се изправи могъщ наследник на Тиберий, който ми грабна багажа от ръцете, грабна и мен самата под мишница и ме завлачи до чисто новичкия мерцедес, който щеше да ме отведе до прекрасния четиризвезден хотел за който си бях платила. Истината е, че през цялото време стенех от удоволствие на задната седалка, докато ме прекарваше през задните улички на стария Рим. Повярвайте, великолепен е! Рим искам да кажа.

Не толкова възхитена бях обаче от това чудо на удобството, което трябваше да се намира в центъра на вечния град и което трябваше да приюти крехкото ми тяло. Изпаднах в недоумение още на рецепцията, където разярен чичко говореше бързо на италиански, размахваше под носа ми купчина листи и ми буташе химикалка в ръката, за да се разпиша. Естествено му отвърнах гордо по балкански с най-сочната, която знам и жестикулирайки обясних, че няма да подпиша нищо, което не мога да прочета преди това. Оня ме изгледа, като разярен гладиатор. След няколко минутно търсене ми връчи с презрение форма за настаняване на английски и ме заряза на рецепция с куфарите.

По-големият шок настъпи, когато влязох в прекрасната си стая... Беше старо... беше мръсно... беше синьо. Нета го нямаше никакъв, което ме накара да гледам тъжно компютъра, който тътрех от България. Телевизията, естествено 5 евро на 3 часа. И понеже съм стисната отказах.
   Точно двайсет минути след това си говорех отново с древния римлянин... за посоката на Колизеума. Той ми хвърли една карта в носа, написа ми номер на автобус и се оттегли достолепно към стаята си за почивка. Естествено автобуса нямаше път към Колизеума. Естествено, нямах представа къде съм. Естествено бълвах змии и гущери. Тук е мястото да отбележа, че в Рим никой не говори английски... нито френски... Ужасяващо смотани са. Мъжете се имат за наследници на Казанова и като видят една такава като мен затърчана, увъртяна в туристически карти, с висящ фотоапарат и захапала куп билети незнайно откъде решават, че тя е там за тях. Чувстват се длъжни да пуснат в действие южняшкия си чар. Не съм броила, колко ме погледнаха мазно, колко ме поканиха на бар. Като им станеше ясно, че мъжкарските им изстъпления не ми действат се оттегляха към следващата. Всеки път щом кажех България, клатеха утвърдително глави с:
- Аааааааааааааа, Унгария!
   Без коментар... След тричасово трополене и куп снимки на места, които нямах представа кои са, най после пред мен изправи гръбнак Колизеума. Вярвайте, спря ми дъха. Великолепен, разгулен, брутален в красотата си. Невероятен. Шедьовър на човешкия гений. Стоях и гледах тъпо, без да мръдна, без мисъл в главата. Повече от щастлива си платих лептата и потънах в лабиринта от мрамор и камък. Беше наистина интимно преживяване за мен. В главата ми се преплитаха картини от гладиаторски боеве, колесници с мощни коне и... оргии. Колизеумът разполага с много места, където човек би могъл да развихри животинската си природа. Стъпалата например са удивително дълбоки с лек наклон и биха били перфектно любовно ложе за палави влюбени. Уви обаче, скъпа Друзила, сексът в Рим е мираж.
Пред Самия Колизеум е алеята на историята, която още повече разнебитва, естетическите сензори. Освен стълпотворението от хора от всякъде те засипват черни улични търговци, които ти бутат в ръцете всевъзможни сувенири. Верно е, че след като се оттървеш от тях губиш още час, за да откриеш входа към Римски форум, но си струва. Мама му стара, стува си! Огромен е, но лакомията човека също... Четири часа обикалях от вилата на Августин, до златната вила на Нерон, през аязмото, до градски форум и арката на Константин. Зомбирана от щастие, прескачах японските туристи, за да успея да се вредя преди тях, за снимка. Отчайващи са, вервайте ми.
   Вечерта естествено ми се наложи да избирам между пет ястия на куп от кухнята хотела, всяко с грамаж на порция от детска градина. За капак грузинска група, разярени туристи. Легнах си скапана. Заспах веднага, като никога.
Втори ден ми предложи незабравимо изживяване в градското метро на път за Ватикана. Толкова не ме бяха щипали и опипвали от ученичка. Нямах представа къде трябва да сляза. Всички около мен ме гледаха гладно, когато питах за спирката. Накрая отчаяно изкрещях:
- Is there anybody who's talking English?!
   На метри от мен, в дъното на вагона, немощен женски глас ми отговори утвърдително. Покрещяхме си известно време, докато ми обясни къде да сляза, сред всеобщата веселба, която беше настанала, след моето появяване. В очите на пътуващите бях спечелила купата на блондинките. Истината е, че беше Коледа. Истината е, че след като слязох от метрото мощна паплач ме завлече по посока на площад Сан Пиетро. Истината е, че щом видях площада, онемях. Можех да кажа само:
- О, Господи!
И...
- Еби му майката, каква красота!
   Площадът е с правилна кръгла форма. От всички стани те заобикаля сградата на Ватиканския дворец, чиито покриви опират небето, украсени с най-невероятните скулптори, които бях виждала до тогава. Самият площад е ограден с N на брой колони, огромни силни, гъсти, разположени като стражи. Карат те да се чувстваш ужасно малък и незначителен. Когато светото старче излезе на балкона, народът подивя. Крещяха сякаш са на концерт на Металика. А оня благославяше наред, което ме караше да се смея неуддържимо, като си представях колко майки споменава наум. На площада имаше повече кучета от колкото хора, което ме развесели допълнително. Всички римляни бяха довели любимите си четириноги, за да бъдат благословени. Кученцата въртяха опашки неразбиращо, лаеха по децата, които във възторг ги скубеха и дърпаха, а онова светото, с голямата капа на главата дереше гърло от амвона.
   Хеле изтърпях го 10 минути и забърсах. За мое разочарование музеите на Ватикана бяха затворени. Естествено изкарах една балканска тирада в чест на светата църква и се отправих към центрото.
   В Рим най-безопасният начин за придвижване е с туристическите автобуси. Срещу 15 евро гарантирано ще достигнеш до всички забележителности на града. Така направих и аз. Що да се мъча? Единственото, което не прецених, беше студа. Студ ви казвам, нетърпим. В този град, никой не отоплява нищо. Всички са луди! Посред зима ходят по жилетки и тениски. Хранят се навън, понеже никъде не се пуши. Трагедия. Ресторантите вътре са празни, а на тротоара десетки маси, пълни с хора, да си рахатлуват, засмукали цигарки. Що ги мъчат хората, само ватиканът знае...
   Изсипаха ме на Виа Ди Корсо, откъдето в свински тръс, понеже вече бях вкочанена, почти пробягах разстоянието до фонтана Ди Треви. А там, приказка! Симфония от камък и вода. Неописуемо съвършенство на човешкия гений. Сред ансамбъл от статуи на сатири яхнали мощни, мноого мощни коне, се откроява фигурата на Нептун. Съвършено изваян, ядосан, сърдит. Тръпки те побиват, като го гледаш. Хвърлих си еврото, както е прието. За да го направя, почти се бях сбила с група пампайци. Успях да се измъкна от тарапаната с незначителни охлузвания и оскубвания, след което подобрих рекорда по бързо придвижване до Пиаца Ди Спания. Разочаровах се, признавам. След толкова красота, толкова напън за едни стъпала. Нищо особено. Изкатерих ги всичките. На върха очаквах подарък изненада, но останах само с изплезен език. Там няма нищо! Нищичко! Освен естествено задължителната група от дръпнати в очите туристи, чиито светкавици на фото апаратите ти святкат в очите постоянно, докато не започнеш да виждаш светли петна пред себе си.
   Понеже твърдо бях решила да не дам повече ни едно евро на хотела, в който бях отседнала се върнах до фонтана. Там в преките улички има безброй малки светли пицарии с усмихнат персонал, които те примамват с витрините си пълни с чудовищни вкусотии. Наврях се в една от тях. За 15 евро изядох нечовешко количество пица, изпих една прекалено лоша италианска бира и се размазах на маса пред заведението където засмуках цигара след цигара, като индиански вожд. Никотиновия глад ме беше изтощил до крайност. Във великия хотел в който бях отседнала ми се налагаше да прекарвам вечерите си седнала на тоалетната чиния, за да пуша, понеже навсякъде има сензори за пушек, освен в банята. Това е... в Рим си или замръзнал пушач, или кенефен пушач, или непушач. Странно тогава защо всички пушат?!
   Шокът пристигна с новината, че поради Коледния празник градският транспорт не работи. Изпаднах в лека нервна криза, понеже бях на километри от централно разположения си градски хотел. Направих опит да получа информация за цените на такситата, но безуспешен. Никой във Вечния град не ползваше такси. Вероятно шофьорите вампирясват след 12 часа. Лутайки се из града попаднах на туристически автобус. Сграбчих шофьора и на всички езици, които говорех обясних, че трябва да ме заведе до хотела. След което извадих омачкания си билет. Верно, че човека се опита да се освободи, но като видя, че няма шанс с разпенената Горгона пред себе си се примири със съдбата си. Откара ме пред самия хотел. Браво! Имало мъже в този Рим.

Почти се удавих в горещата вана, която се наложи да изтъркам собственоръчно предварително. Топлата вода пораздвижи кръвтта ми. Иначе да си бях заминала от бялата смърт.
   Противно на всичко на сутринта бях свежа, заредена с енергия и готова за нови подвизи. Върнах се при Колизеума. Не можех да му се насладя. Покрай него ощавих и Цирко Максимо, където са били провеждани надбягванията с коне. Въпреки студа прекарах час седнала на мраморна пейка да блея напред към старините обзета от благоговение. Естествено закупих всички кичозни сувенири, които така ненавиждах, когато ми ги носеха приятели от чужбина. Купих си и най- садистично розовата тениска с надпис Rome, която може да съществува. По-страшното е, че я облякох. Още по-чудовищното е, че ми харесваше. Бях се превърнала в заложница на сувенирната търговия, която с цялата си абсурдност и цвят ми измъкваше еврата от ръцете, почти незабелязано...
Обиколката ми завърши с ново арктическо замръзване. Живота ми спаси кокетно италианско ресторантче. Невероятна храна. Спагетите бяха покрити с подправки, с гъст сос и толкова ситни парчета зеленчуци и месо, че не се налагаше и да дъвчеш. Естествено изненадата беше за десерт, когато след великолепно шоколадово еклерче ми връчиха сметката от... 250 евро?!? Щях да се разплача. За миг съжалих, че не съм анорексичка. С треперещи ръце платих сметката и съкрушена се отправих към автобусната спирка. Тази нощ беше тежка за мен. Освен загубата на парите, поради неоправданата ми лакомия ми се налагаше да ставам през 15 минути поради придобития римски цистит.
  Последният си ден прекарах в предоргазмено състояние по магазините с коледни намаления. Цените се движеха между 15-50 евро. Така се сдобих с три чифта еднакви велурени ботуши, но в различен цвят. Няколко роклички на известни марки, които бих могла да облека само на сватба. Безброй блузки, святкащи с пайетки, или без пайетки, две палта различна дължина. Една торбичка пълна с гащи и сутиени ( ще кажеш че гола ходя), още една с чорапогащници, в цветовете на дъгата с контрастни пеперуди и цветя. Накрая имах благоразумието да си оставя пари за автобусен билет. През целия ден ресторантите бяха табу за мен. Заобикалях ги отдалеч, въпреки симфонията в стомаха ми. Пиех кафе на крак, с цигара на улицата и хуквах пак с настървението на вакханка по слънчевото раждане.
   Полета до България го прекарах пак в Богоугодни молитви. Когато стъпих на наша земя, благодарих няколко пъти, че съм жива и потънах в така познатото софийско задръстване...

---