Виенското колело на звездата
1.6K
0
0
9 min reading
Кога за последно се въртяхте на Виенско колело?
Кога за последно се издигнахте там, на най-високото? И погледнахте Света, в който живеете, почти от звездите? Кога за последно си помечтахте? Да не се връщате там, долу, например? Да се протегнете и, аха, да докоснете Слънцето или Луната? Да останете там, горе, с най-красивите си мисли и усещания?
******** Дълго беше наблюдавала Виенското колело. Там от високо. От горе. Всяка вечер хилядите му светлини се превъртаха пред очите ù. Като разноцветни кристалчета се пречупваха и преплитаха пред погледа ù.
И хората. Качваха се. Завъртаха се. Слизаха. Качваха се други. После и те слизаха.
Тя, Звездичката, ги съзерцаваше с часове. С дни. С години. Може би и повече?
А Колелото се въртеше - същото.
- Като метафора на живота? - помисли си Звездата.
Сякаш и тя, преди да отиде там горе, беше направила своята обиколка под светлините. И под Звездите.
Някак си по познатому ù се струваше кръговратът на Колелото.
Дочуваше музиката от тонколоните. Звучеше ù различно при всяко завъртане.
Загледа се внимателно.
Ето я дългата върволица от хора пред входа му. Изчакваха реда си, за да се качат.
Очертаваше ги, пред очите си, като множество от хиляди мисли и безброй мечти.
******** Нямаше как. Върна се хиляди, може би, години назад.
Спомни си как пристъпваше със свито сърце към окачените "Гондоли". А те сякаш се появяваха от нищото. Спираха. Хора слизаха. Други се качваха. После следващата. И следващите. Предишната тръгваше нанякъде.
И ето, нейният ред. Пристъпи бавно и несигурно. Повдигна къдрите на светлосинята си рокля, повдигна единия си крак и прескочи, в Гондолата. Стори ù се, че вече е в Света на Невидимото. Имаше чувството, че Тя можеше да вижда хората отстрани, но те Нея - не.
Гондолата бавно започна да се издига. Звездичката вече нямаше съмнение, че преминава в някакво друго измерение.
***
Никой не знаеше колко време беше останала там.
***
Едва сега... разбираше, че това е бил целият ù живот.
***
Беше преминала близо четвърт от обиколката, когато усети сърцето ù да бие лудо. На моменти претупваше. В следващия спираше. За части от секундата.
Ято пеперуди около нея танцуваха странно-неописуемо-красив танц, под "спрелите" стрелки на часовника... А Музиката... Преминаваше в различни тактове и тонове.
Спомни си как изправена, с разперени от щастие ръце, се опитваше да запази равновесие, преодолявайки съпротивлението на силата от издигащата се неизменно, засега, нагоре Гондола.
Сякаш се опитваше да уравновеси енергиите и да спре времето. Балансирайки усещането за Любов и неумолимата инерция на Времето...
***
Изведнъж разбра, че до най-високата точка остава по-малко от педя разстояние... Изтръпна. Огледа се. Инстинктивно потърси копринения шнур на спирачката. На времето.
Знаеше, че започва спускането.
Беше чувала, че почти винаги е стремглаво. Неконтролируемо. Като с програмирана скорост на Свободно падане.
***
Е, това беше.
Гондолата бавно премина точката на Зенита.
***
И тръгна надолу.
Нямаше смисъл да продължава да стои права с разперени ръце. Вече знаеше, че не можеше да спре движението на въртенето. Нито нагоре. Нито надолу.
Седна и се отпусна. Погледна встрани. Погледът ù фиксира движещите се нагоре Гондоли и разперените ръце на "пътуващите" в тях.
Изведнъж се надигна. Хвана се за металните пръчки и се провикна: - Хей! Хей! Не се опитвайте да спрете Времетоооо! Чувате ли? Невъзможно е... Хей!
Никой не я чуваше. А така ù се искаше да им каже, че с протегнатите във въздуха ръце могат просто да прегърнат Любовта до себе си.
Да докоснат и погалят пеперудите. Защото те много скоро щяха да отлетят.
***
Завинаги, може би. Или поне до следващото завъртане нагоре.
А то, със сигурност, щеше да бъде след поредното чакане на дългата опашка от хора.
Със сигурност и музиката щеше да бъде друга. И светлините.
И Гондолите.
***
Само Пеперудите щяха да бъдат отново Пеперуди... И посоката на движението:
отдолу-нагоре и отгоре-надолу.
На Колелото...
***
И историята на следващата Звездичка-Философ...
© Галина All rights reserved.
