Най-накрая Светослав отиваше на море. Не беше ходил на четири години, от 16-годишен, когато… по-добре беше да не си разваля момента и да се връща в някакви носталгични помисли, голяма част от които всъщност не бяха толкова щастливи.

     Пътуването с влака от София до Бургас продължаваше няколко часа, половината от които бяха изминати.  Бяха се уморили от разговори, Методи спеше на седалката до него. На Светльо не му се спеше и рееше поглед някъде навън, през прозореца. Случайно погледът му попадна на бутилката от кола, която стоеше на поставката в купето, преполовена, и несъзнателно той отново върна мислите си назад в миналото. Спомни си как майка му изрично му забраняваше да пие кола, защото газираното е вредно, превъзбужда, гърлото му ще се възпали, ще получи някоя язва или инфекция на червата… А Светльо толкова много обичаше кола и завиждаше на всичките си приятели, които се наливаха с такава, когато ги водеха на сладкарница. „Нищо няма да му стане от малко кола, остави го да се порадва като другите деца.” – спомни си Светльо гласа на Михаил, втория му баща, който често го защитаваше пред майка му, но тя рядко се вслушваше в него. Влакът се раздруса и ръката на Методи тупна върху коляното на Светльо. Светльо го погледна и се сети как след като му беше разказвал как са му забранявали да пие любимата си напитка, Методи винаги му купуваше по една бутилка кола, когато пътуваха за някъде.

     Методи… Методи беше първият човек, на който му пукаше какво иска Светльо, какво го кара  да се чувства добре, първият... Първият, след като Светльо изгуби усещането си за семейство. След като 16-годишен реши да каже на майка си, че е гей. Не че майка му го изгони, не че го обиди или заплаши, не че се отрече от него, но така и не можа да приеме, че това е нормално и не спираше да му предлага  го заведе на психолог, да го запознае с красиво момиче, да го подкупи финансово, за да се промени. „Мисли малко по-съвременно, дори психолозите казаха наскоро, че това не е болест, това си е нашето дете, не е по-различен от преди” – Михаил често се опитваше да убеди в тази си теза майката на Светльо, тя често повтаряше „Да, да, знам.”, но Светослав усещаше много добре огорчението на майка му спрямо него и все по-студеното ù отношение. И малко по малко загуби усещането за семейство, което тя му даваше преди, и започна да се чувства сам, нежелан, сбъркан. И така, докато преди две години не срещна Методи. Приятелите му често казваха, че може да си намери нещо много по-добро – Светослав беше млад, добре сложен, привлекателен външно, а Методи беше петнайсетина години по-възрастен от него, леко пълничък, оплешивяващ, да го кажем направо – не беше от най-добре изглеждащите мъже. Светльо не можеше да понася повърхностното мислене на тези, които му говореха така. Методи може да не беше най-красивият, но беше различен. Не търсеше бърз секс като всички останали гейове из сайтовете за запознанства, на които беше попадал. Докато тази мисъл минаваше през ума му, той погледна с погнуса, един висок младеж, с щампа на тениската оплезения език, символ на групата Rolling Stones, който пушеше на прозореца пред  купето му, хвърляше му многозначителни погледи и се хилеше самодоволно. Ето такъв противен поглед Методи никога не би отправил. Методи се интересуваше от него като човек, от миналото му, изслушваше го, не правеше на проблем това, че Светльо не беше чак голям почитател на някои неща в секса и че не правеха толкова често това, което Методи харесваше. Когато се премести да живее при него, Методи му създаде усещането за дом, за семейството, за грижа и заинтересованост, неща, от които Светослав така отчаяно се нуждаеше.

     Изпитата наполовина бутилка с кола си каза думата, Светльо видя, че индивидът на прозореца най-накрая се е махнал от там и тръгна към тоалетната, като остави спящия Методи в купето. Тъкмо влизаше в тясното пространство и се опитваше да затвори вратата, когато нечий крак я подпря. Преди Светльо да се усети, в тоалетната, при него, нахълта младежът с тениската с изплезения език и затвори вратата зад себе си, все така нагло хилейки се.
- Какво… – Светльо беше стреснат и шокиран, гледащ в недоумение, макар бързо да се бе досетил какво ще искат от него.
- Айде, бе, малкия! – натисна се мъжът в него. – Какво се правиш на неразбрал, нали те видях как ме гледаш половин час от купето.
- Не…  – едвам си отвори устат Светльо, гласът му трепереше, той гледаше на другата страна, за да не попадне физиономията на онзи в лицето му. – Не съм имал нищо предвид, така Ви се е сторило..
- Хехе, пък и на Ви говори! – смееше се младежът. – Айде, де, малкия, дай да си спретнем едно купонче, знам, че ти се иска.
- Не, не искам…
- Искаш, искаш… – докато все така се хилеше, непознатият вече беше набъркал едната си ръка под  тениската на Светльо, а с другата се опитваше да му разкопчее дънките. Светослав дишаше тежко и не се опитваше да го спре. Беше като хипнотизиран, гледаше в една точка, не мърдаше, не говореше. Непознатият продължи да го опипва и да му говори някакви мръсни думички на ухо, после свали дънките му, обърна го с гръб към себе си и не след дълго започна да прави това, заради което беше влязъл след Светльо в тоалетната. Светльо държеше глава надолу и при всеки напън не спираше да се чуди как винаги в подобни ситуации се вцепенява и не може да реагира по никакъв начин, как оставя другите да го използват както си поискат. Миналото отново нахлу в главата му и в ума му отекна гласа на Михаил – „Хайде, Светльо, аз винаги те защитавам пред майка ти, аз ти правя услуга, ти правиш на мен, дай ми това, което искам, ще ти хареса…” По-същия начин Светльо никога не се беше противил и на втория си баща, не че го беше искал, но се оставяше да прави каквото иска с него. Знаеше, че донякъде това, че не можеше да откаже секс на никой, който си поиска, и унижението, което изпитваше в такива моменти,  бяха вид наказание, което сам си бе наложил,  затова, че навремето се беше оставял на Михаил.

     Непознатият беше приключил и двамата си оправяха дънките, отвориха вратата и Светльо се вцепени – Методи стоеше отпред. В разочарования му поглед си личеше, че бързо е пресметнал какво се е случило в тоалетната.
- Отново ли, Светльо? – каза той, едва чуто. – А аз се притесних и те търсех…

     През целия път до Бургас Методи не проговори повече на Светльо. Малкият се опитваше всячески да го убеди, че съжалява и не е искал да става така.  Но дори отключвайки хотелската стая, в която щяха да спят, Методи си оставаше все така мълчалив. Накрая Светльо прибягна отново до секс и направи онези неща, по които никак не си падаше, но бяха така любими на Методи. След  края, все още запъхтян, Светлослав легна до Методи и тихо попита:
- Сърдиш ли ми се още?
Методи го погледна сериозно, след което се усмихна:
- Може ли  да ти се сърди някой на теб?

      Две седмици по-късно, обратно в София, Методи стоеше на маса, в едно кафене в Студентски град, броеше някакви пари, които после подаде на човека, който стоеше срещу него. Лазар беше облечен със същата тениска с изплезения език, както онзи ден във влака.
- Да ти кажа, Мето, – каза той, докато прибираше парите в джоба си. – направо ме е срам да ти взема парите, че то никаква работа не беше това, хем момчето хубаво, хем младо, хем почти не се дърпа.
- Казах ти, че ще е така.
- А бе, я само ми обясни нещо. Получавал съм какви ли не поръчки, за отмъщение, за сплашване, за шефове, за бивши, ама никой, братче, не ме беше наемал да оправя гаджето му. Не мога да се начудя на теб за какво ти беше това.
Методи угаси цигарата си в пепелника и погледна към Лазар:
- Да си виждал някой друг, който изглежда като мен и няма кой знае колко пари, да се движи с такова момченце?
- Не.
- Всеки може да има който си поиска и както си го поиска, стига да може да му вмени точния тип вина.

02.06.2014г.
гр. Сопот