Отворил съм тефтерчето на Левски, докато влакът се носи по железните пътища на републиката, за която Апостола така силно мечтае и вярва, че един ден ще я има - "чиста и свята". Взел съм го със себе си, защото обещах да го покажа на младите хора от 10-ти клас.

Взирам се в почерка на най-достойния българин. Попивам за пореден път всичко написано от ръката му. Опитвам се да си го представя как прегърбен на някое трикрако столче пише тези толкова лични редове:

"Току-що се яви зората. В един прекрасен майски ден. Излязох аз из одаята душевно много сокрушен. Но где, към кого да тръгна? Кой може да ме утеши? Към кой мъдрец да се обърна със съвет да ми се яви?..."

С периферното си зрение виждам как някой спира до мен. После чувам бодър глас на пушач:

- Добро утро! Карти и билети за проверка.

Вдигам очи от страниците на Agenda-та и виждам пред себе си кондукторът - усмихнат мъж на средна възраст. Прави ми впечатление, че е с шапка. Отдавна не бях засичал колегите му да носят тази явно важна част от униформата си. А може би дори не са длъжни и той просто го прави по навик. Не знам.

Поставям на седалката тефтерчето, за да му дам билета си. Той го проверява механично и ми подарява служебна усмивка за "приятно пътуване". Преди да продължи поглежда към лежащата на седалката ми светиня. Спира се за миг и сваля фуражката си в знак на уважение. Поглежда ме и казва:

- Трябва винаги да го помним! Винаги!

След това слага отново фуражката на главата си и продължава към другия вагон.