Гледах през терасата как лежерният неделен предиобед наднича любопитно в стаята, прокрадвайки се през прането на жена ми. После му омръзна и хукна като безгрижно дете нагоре-надолу по нашата улица. От нейните две страни дърветата бяха надвесили разлистени клони едно към друго в красив зелен шпалир. Юнското слънце едва си пробиваше път през тях, правейки шарена сянка. Котките от кварталния прайд обаче бяха налягали на припек на тази част от тротоара, която слънчевите лъчи къпеха щедро. Целият котешки прайд търпеливо чакаше жената с тъжния поглед от съседната кооперация, която всеки ден ги храни с гранули. Тя прилича на Грета Тунберг само че на петдесет и няколко години. Предполагам, че така и се чувства.

Нямаше и помен от грохота на автомобилите, които образуват досаден трафик, пъплещ като гъсеница по близкия булевард в работни дни. Толкова беше тихо, че се чуваше учестеното дишане на Боби - песът от къщата до нас, който се самоотглежда, откакто възрастните му стопани починаха от ковид миналата зима. Той скимтеше умолително в очакване на мъжа, който минава веднъж-два пъти седмично, за да му оставя храна. За Боби се грижим и всички ние съседите, които е дарявал с обич и весел лай през годините. Обгрижваме го с храна и ласки, доколкото това е възможно през пролуките на високата метална ограда. Кълна се, че това е едно от най-интелигентните кучета, които познавам лично. А как само обича хората и тяхната компания! Чак да му се чудиш защо. Един истински утопичен хуманист на четири крака, с мокър черен нос, клепнали уши и оранжево пепелява козина. А очите му са черни като маслини, пълни с преданост и всеотдайност - две стоки, които са особено дефицитни днес. А може би винаги е било така?! Убеден съм, че дори да разбираше езика на хората, дори да осъзнаваше всички лоши неща, които си правят един на друг представителите на вида „хомо сапиенс“ - злобата, завистта, Боби пак би ги обичал, пак би търсил присъствието им. Да го питаш защо!

Сутрешната неделна идилия наруши човекът, който разнася рекламните брошури всяка седмица по това време. Почти в движение той скочи от старото си колело и го подпря грижовно на оградата на детската градина, която в работни дни се оглася от глъчката на децата, улисани в игри или пакости.

Човекът извади от багажника на колелото си брошурите които беше приготвил, и умело ги пъхна една по една в пощенските кутии. Приличаше на опитно крупие, което сръчно прави поредното раздаване в казино. След това се спря за миг, вгледа се в един от некролозите, които назидателно висяха на стената пред входната врата, редом до поредното любовно послание от ВиК. Поклати многозначително глава, качи се на колелото си и продължи по пътя си. Имаше още адреси, които да обходи.

Въздъхнах замислено, а носът ми улови последните нотки от парфюма на Майката Природа, който тя ни подарява всяка година по това време. Все още ухаеше на липа. Обичам този аромат, въпреки че винаги ме връща в дните, когато отбивах дълга си към родината. Странно нещо е казармата. Мъжете я напускат след определения срок, който трябва да прекарат в нея, но тя никога не напуска тях. Остава завинаги в умовете им, в сърцата им, в мислите им. Така се раждат толкова много спомени, приятелства и предателства, толкова много митове и легенди. Спомних си за Димитров – едно от момчетата, с които заедно служехме тогава. Той беше нисък младеж с русолява коса, а главата му изглеждаше малко по-голяма, отколкото би трябвало да бъде всъщност. Дори си спомням, че трудно му намериха шапка. Беше някъде от Русенския край и говореше толкова меко в сравнение с нас, че след няколко седмици служба и подигравки от всички той започна да се чувства виновен за този свой непростим грях и да говори по-малко. Майка му и баща му бяха възрастни хора, които видяхме само веднъж - на клетвата. Един ден, в пристъп на откровение, след като беше изпил няколко чаши домашна ракия, внесена нелегално, Димитров съобщи пред всички, че всъщност това са неговите осиновители. За истинските си родители не знаеше нищо. Взели го от някакъв детски дом, когато бил почти петгодишен. Помнел дори жената от дома, която се грижела за него и как се вкопчил в престилката ѝ, когато дошли да го осиновяват. Казваше, че като бил по-малък викал „мамо“ на всяка жена, която видел насреща си. После някак го отучили.

Обичаше шипков мармалад, пълнени чушки с ориз и да лови риба в Дунава. Разказваше най-различни риболовни истории, на които сам не си вярваше. Беше си направил дори въдица и все се канеше да я използва.

Любимата му фраза, която често повтаряше, бе:

- Ех, Михайлов, веднъж да си ида на Русе! Ела да видиш тогава кеф.

По време на месеците служба беше ме канил няколко десетки пъти да му отида на гости, но въпреки това продължаваше да го прави, когато носталгията го хванеше за гърлото и дълго отказваше да пусне. Имах чувството, че това е някаква негова терапия. Някаква психологическа техника, с която той се бори с времето и разстоянието, които стояха между него и родния му край.

Най-тежко му беше през съботите и неделите, когато нас ни пускаха в отпуск и се прибирахме по домовете си. На него му се налагаше често да остава сам, защото нямаше как да си отиде и да се върне за два дни. Русе и тогава, и сега, е на другия край на България. А кой идиот го беше пратил при нас и защо – това е друга тема.

Разказваше как една събота решил да прескочи оградата и да отиде на брега на Марица да лови риба. Точно в този момент обаче видял как дежурният офицер пристига на проверка. Димитров скрил бързо въдицата в храстите и се върнал обратно.

- Не можах, Михайлов! Хвана ме страх и се върнах. – разказваше ми той веднъж на поредния ни наряд, когато трябваше да пазим някакъв склад с гаубици. Имахме си свой ритуал. Обичахме да лягаме на тревата, прегърнали автоматите си за по-сигурно, и да разговаряме, загледани в звездното небе и поредната красива нощ, настанила се удобно над полегатите склонове на Родопите около нас. Тази планина винаги ми е приличала на две разтворени за прегръдка ръце – символ на гостоприемство и уют. Между другото, като стана дума за автомати, още си спомням номера на своя АК-47: ЗВ 3852.

- Имах чувството обаче, че наистина съм го направил, че наистина бях прескочил шибаната ограда и съм хвърлил въдицата в реката. – продължи да разказва Димитров. - Понякога е достатъчно да си опитал да направиш нещо, Михайлов. Достатъчно е да си се засилил да скочиш. Разбираш ли ме? Може да не си успял, може да не се е получило, но поне си опитал. Направил си всичко, което си могъл. Съвестта ти е чиста и спиш спокойно. Нали? – размишляваше на глас с голямата си глава този философ на живота от Северна България.

Жена ми ме извади от мислите ми за него и за тези отдавна отминали дни:

- Хайде да излезем малко по центъра. Времето е страхотно. Искаш ли?

Веднага се съгласих и няколко минути по-късно вече вървяхме по улицата двамата. (Колко хубава дума – „двамата“! Не мислите ли?) Обсъждахме книгите, които четем в момента и маршрута си за разходка.

- Първата ни работа е да изтеглим пари от банкомата. - каза между другото Валка. - Нямаме кеш. Остана само едно цяло 50 лв, но не помня дали го взех.

Тогава изневиделица се появи голяма сива кола, която ни заобиколи бавно, сякаш шофираше Стиви Уондър, и спря току пред нас. Автомобилът беше с чужда регистрация, но не можах да разбера каква. Шофьорът - мъж на около четиредесет години с малки уморени очи и плешива глава, отвори прозореца и каза с леко неудобство в гласа си:

- Здраствуйте!

В първия момент се смутих, но успях да се овладя някак и смутолевих:

- Ъъъъ... здравейте!

- Мы из Украйна. Там, у нас, война. - каза отново шофьорът, след което извади и ми показа личната си карта без да съм му я искал. Прочетох само първото му име. Казваше се Виталий. - Мы едем в Грецию. У нас там родственники.

Виталий се обърна към спътника си и му каза нещо, което не можах да разбера. Човекът до него се наведе и извади малко куфарче с чисто нови инструменти - винтоверт, отвертки и всичко останало, необходимо за един домашен майстор.

Виталий посочи с пръст бензинометъра:

- Газ заканчивается.

След това, на смесен българо-руски, ни предложи куфарчето с винтоверта срещу каквато и да е сума, с която да дозареди колата си на близката бензиностанция.

Спогледахме се с Валка. После му казах да прибере куфарчето с инструментите, защото на нас не ни трябва. Междувременно тя свали оранжевата си раница и бръкна за портмонето си. Там трябваше да стои банкнотата ни от 50 лв, която без да си кажем и дума вече бяхме решили да им дадем. Разбрахме се с поглед, че ще го направим. Когато обичаш един човек и живееш с него дълго време, думите много често не са необходими. Напротив – има моменти, в които дори пречат. Жена ми отвори портмонето си. Потърси вътре, но банкнотата я нямаше. Бяхме я оставили вкъщи. Показах празното дамско портмоне на Виталий. Там, самотна стоеше само дебитната ѝ карта и някаква касова бележка. (Валка обича да пази касови бележки). Той се усмихна учтиво и махна с ръка.

- До свидания, ребята! – каза Виталий, докато затваряше врата на автомобила. Спътникът му прибра куфарчето с винтоверта под седалката си. После колата даде газ и двамата мъже продължиха по пътя си.

Погледнах в красивите очи на Валка, в които се виждаха сълзи.

- Трябваше някак да им помогнем. - каза жена ми. - Трябваше да им кажем да изчакат. Аз щях да изтичам до вкъщи и да взема петдесетте лева. Трябваше...

Погледнах я и за пореден път осъзнах колко много я обичам заради това, което носи в душата си. Прегърнах я за няколко секунди, докато и двамата се успокоим. После ние също продължихме по пътя си.

- Знаеш ли, Валечка - казах аз - навремето служехме задно с едно момче в казармата. Беше някъде от Русенския край. Имаше голяма глава. Обичаше шипков мармалад, пълнени чушки с ориз и да лови риба в Дунава.

Жена ми ме погледна въпросително, но аз продължих:

- Та той де, Димитров, веднъж ми каза:

"Понякога е достатъчно да си опитал да направиш нещо, Михайлов. Достатъчно е да си се засилил да скочиш. Разбираш ли ме? Може да не си успял, може да не се е получило, но поне си опитал. Направил си всичко, което си могъл. Съвестта ти е чиста и спиш спокойно. Нали?"