На по-малко от 100 км. южно от Багдад, на брега на река Ефрат, се намират останките на древния Вавилон. Сегашният му облик, белязан от безкомпромисния ход на времето, не e в състояние да разкрие блясъка на онзи внушителен център на някогашната велика империя, но въпреки това името Вавилон съвсем не е похабено от годините и днес отново продължава да се издига високо в съзнанието на човешката цивилизация.

Това е същият превъзходен град, чийто възхитителен изглед става повод цар Навуходоносор да „избухне“ в словоизлияние, поставящо началото на един дълъг период, в който владетелят губи разсъдъка си: „Не е ли велик тоя Вавилон, който аз съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на величието си!“. [1]

Не с прелестта на жилищните постройки обаче, нито с изящните градини или с претъпканите със стоки сергии остава в паметта на човечеството великолепният град. С нещо друго привлича вниманието. С един грандиозен строителен проект за изграждане на безпрецедентно висока кула. Величествена сграда. Здание, което отдавна би потънало в забрава, ако не бе родено от идеята за независимостта, „неограничената“ сила и „безграничните“ творчески възможности на човека. Древният проект, познат като „Вавилонската кула“, остава нереализиран, но идеята за довършването му продължава да живее до ден днешен.

Тази идея така дълбоко се е врязала в съзнанието на хората, че във всяка историческа епоха, във всяка политическа система и в огромен брой личности, оказали влияние върху цивилизациите, прозира породената от някогашния неуспех решимост делото на предците строители да бъде реализирано докрай като част от изграждането на „светлото бъдеще“. Бъдеще без Бог. И така почти всеки ден, по повод и без повод, копнежът по кулата излиза наяве.

Един пример. В предаването „Стани богат“, излъчено на 10.06.2024 г. по популярен телевизионен канал в България, е зададен въпрос за местоположението на древната имперска столица. Участникът в шоуто отговаря правилно, след което водещият прави следния уточняващ коментар: (Вавилон е) „символ на бъдещето на човечеството, всички да се разбираме, всички да живеем в една кула, под един покрив, макар и с различни езици“. В едно изречение, очертавайки съвършеното утре като копнеж за довършване на плановете от миналото, непринудено коментиращият темата телевизионер облича в думи отдавнашните намерения на човешкия род.

И макар на пръв поглед хуманистично благородните въжделения за завършване на кулата да изглеждат постижими, съществува проблем с реализирането им. Обречени са на провал, защото в същността си са утопични и себеразрушителни. Те са резултат от духовно заболяване, което кара заразения с вируса на бунта срещу Създателя да изгуби реална представа за себе си и да започне да си придава божествени характеристики. Точно както се случва с цар Навуходоносор.

Вирусът „Вавилон“, чиято проявя прозира във всяка сфера на живота – културна, политическа, здравна, образователна, икономическа, социална, внушава на човека, че той е господар на своя свят, всичко зависи от него самия, животът му изцяло е в неговите ръце и няма нужда от Източника на живота. Атакуваният от „болестотворната частица“ човек не осъзнава, че пагубното му себевъзприятие на практика дава легално право на най разрушителната сила – тази на безбожието – да се разпорежда в собствения му свят.

Вирусът на бунта срещу Бога оставя гибелния си отпечатък на всяко място, до което се докосне. Дали ще е идея за построяване на атеистичен строй (ако трябва и чрез прилагане на диктатура на пролетариата), в който ще има свобода, равенство и братство; или ще е изграждане на утопично общество от полово флуидни щастливци, които по цял ден ще се забавляват, ще дишат въздух без вредни емисии и ще бъдат свободни, защото няма да имат нужда от пари, коли и частна собственост; или в търсене на ключа към безсмъртието ще е научно-фантастична фантазия за сливането на човека и машината, като в същото време истината за вечния живот в Божия Син Исус Христос бива презирана; или ще е установяването на империя, която функционира под зоркия маниакален поглед на самообожествяващ се диктатор – бащица на народите; зад всички тези (а и много други) прояви на напускане на здравия разум стои вирусът „Вавилон“ – болестта, която обещава независимост, неограничена сила и божествено величие на заразения.

Пораженията на споменатата „болест“ са жестоки, в буквалния смисъл на думата. Загуба на нормален разсъдък, пристъпи на панически страх, дезориентация, неморално поведение, много често съпътствани с обилно кръвотечение, което трудно може да бъде спряно и др. Примерите за погромите ѝ са неизброими. Тя ражда политически движения с хуманистични стремежи, но със сатанинско изпълнение на поставените цели; причинява избухването на войни; разпалва бунтове, революции, метежи; оправдава насилието и безсрамно се опива от кръвта на насилените.

Вирусът „Вавилон“ поразява на първо място политическия елит и всеки исторически сезон е благоприятен за разпространението му. Проливането на невинна кръв, например, като симптом на коварната болест, може да бъде забелязано в управлението на много от римските императори, които, както знаем, често се провъзгласяват за равни на боговете. През 64 г. сл. Хр., в десетата година от управлението на един от въпросните императори – Нерон, се случва първото от гоненията срещу християните в Римската империя. Това безмилостно преследване е предизвикано от желанието на жестокия владетел да потуши народното недоволство, след като през нощта на 18-ти срещу 19-ти юли същата година във „Вечния град“ избухва огромен пожар. Огнената стихия бушува в продължение на седем дни и шест нощи. Причината за пожара не е категорично изяснена. Все пак, в желанието си да отклони подозрението на обществото, че градът умишлено е изгорен, за да бъде наново изграден под името Нерополис, императорът намира възможно най-подходящата изкупителна жертва. Обвинява християните за умишлен палеж, като много от присъдите срещу най чистосърдечните поданици на империята са за „омраза към човешката раса“. [2]

В своя исторически труд „Анали“ римският езически историк Тацит дава следното описание на кървавите събития от онези дни: „Бяха заловени най-напред тези, които открито проповядваха тази вяра, а след това, въз основа на техните показания, множество други, като им бе доказано не толкова престъплението на подпалването, колкото това, че ненавиждат човешкия род.

Смъртта им беше унизителна, тъй като покрити с кожи на диви животни те загиваха разкъсани от кучета или пък приковани на кръстове (или предназначени за стихията на огъня), когато денят свършваше, горяха, служейки за нощни факли. За това зрелище Нерон пожертва своя парк и уреди игри в цирка, където преоблечен като кочияш ходеше свободно сред тълпата или пък се изправяше на колесницата. Ето защо, въпреки че тези хора бяха виновни и заслужаваха най-сурови наказания, към тях се събуждаше милост, защото не за благото на държавата, а за удовлетворение на жестокостта на един човек бяха погубвани.“ [3]

Вирусът „Вавилон“ има нужда от благоприятна среда за развитие. За да се разпространи бързо и ефикасно, той трябва да попадне в приемници, които са готови на всичко, за да реализират идеите, произтичащи от действието му. Когато болестта придобие размер на епидемия, виждаме как цели общества губят способност за нормална мисловна дейност.

Колосалните размери на заразата правят впечатление в първия съюз от републики, в който побеждава социалистическата революция. В продължение на около три десетилетия едноличен лидер на многоликата държавна формация СССР е Йосиф Висарионович Сталин. Той е човекът, който стои в основата на жестока чистка (физическо унищожение на хора), която кулминира до чудовищни размери през годините 1937 – 1938. Акцията засяга служители в множество институции, като потърпевши са и много от членовете на ВКП (б) (Всесъюзна комунистическа партия (болшевики) и Червената армия.

Жертвите на репресиите са неизброими, а признанията на арестуваните, че са троцкисти, каменевци, меншевики, зиновиевци, есери, брандлеровци, десни или други врагове на народа, са изтръгнати с нечовешка жестокост. За всеки нормален човек би следвало да е ясно, че обвиненията са съшити с бели конци. В такава ужасяваща среда обаче нормални поданици на СССР почти липсват, защото вирусът на безбожието, който в този случай действа или чрез сковаващ мислите страх, или чрез фанатична вяра в непогрешимостта на „другаря Сталин“ и победата на социализма, е заглушил фатално съвестта им.

А когато липсва средство, чрез което да бъде чут гласът на истината, хората започват безрезервно да вярват на крясъка на държавната пропаганда, която им внушава, че всички пречки (врагове) трябва да бъдат премахнати в името на „построяването на комунизма“. Няколко години след клането от края на 30-те години на 20-ти век, в канцеларията на един от висшите държавни апаратчици в СССР се получава предложение, което нагледно разкрива докъде може да стигне унищожителното действие на вируса „Вавилон“: „Рапорт до другаря Берия Л. П. Време е на другаря Сталин да му се поднесе тържествено званието „Велик“ или „Баща на нацията“. И да се утвърди това звание с указ на Върховния съвет. Трябва да се помисли за грандиозен паметник за вечни времена от мед, бронз, бетон. Нужно е да се учреди орден „Сталин“. 19.III.44 г., Шалаев“. [4] Тоест, с предложението Сталин не само да бъде дарен със званието „Велик“ и „Баща на нацията“, но и да му бъде издигнат „грандиозен паметник за вечни времена“, Шалаев предоставя достоверно свидетелство, че заразените с вируса „Вавилон“ са напуснали връзката с реалността. Тук следва да се отбележи, че подобни призиви не са един и два. Неизчислими са. Броят им вероятно е съизмерим с този на жертвите на „великия“ вожд.

Понякога „вирусът“ може да не изглежда непосредствено опасен за здравето, но това е само на пръв поглед. В крайна сметка, ако не бъде отстранен, той винаги води до летален изход. В настоящето виждаме именно проявата на привидно безобидния аспект на вавилонска болест или като грижа за природата; или като призив за толерантност между хората (изразяваща се често в задължително възприемане на извратеното поведение на някого като човешко право); или като политика на финансова щедрост за запазване на мира, може и чрез поддържане стихията на войната; или като медийно затъмнение, за да бъде ограничено циркулирането на вредни (различни от официално приетия наратив на управляващия елит) мнения в публичното пространство; или като... Примери много. Интересен факт е, че внушителна част от „благородните“ прояви на болестта се ражда в същата сграда (на Европейския парламент), която е конструирана като недовършена вавилонска кула, напомняйки, че за да бъде изпълнена докрай заветната цел на някогашните майстори на грандиозния строителен обект, работа има да се върши.

Вавилонският аспект на човешкия бунт срещу Бога може да бъде открит в немалко пасажи в Книгата на книгите. Във видението, получено докато е заточеник на остров Патмос, измежду всички останали картини, които разкрива пред читателя, апостол Йоан осветлява тайнствения образ на една жена. Ролята на тази дама в глобалните исторически събития, които се разгръщат пред погледа на апостола, очевидно не е маловажна: „… на челото ѝ имаше написано това име: Тайна; великий Вавилон, майка на блудниците и на гнусотиите на земята“. [5] Удивително точен пророчески портрет. Ако се вгледаме в обществено-политическите реалности на минали епохи и цивилизации и ако обърнем внимание на сегашните нови либерални идеологически тенденции, лесно можем да доловим думите на „майката на блудниците“, да вдишаме аромата ѝ, да идентифицираме делата ѝ и да видим злите последици от присъствието ѝ на историческата сцена.

Темата за вируса „Вавилон“ е изключително обширна, но в същото време е достатъчно разбираема, така че всеки има възможност да се предпази от болестта на безбожието. Лекарство срещу „вируса“ можем да намерим (колкото и арогантно и неприемливо да звучи за мнозина) единствено в Евангелието. Само делото на Христос – смъртта на кръста и възкресението Му – е в състояние да унищожи унищожителната силата на „вируса“.

Този лек срещу болестта е познат много отдавна. Още в старозаветното свидетелство на цар Навуходоносор виждаме как същата възкресенска изцелителна сила на Бога се справя с болестта на безбожието. След като е прекарал години в изолация, заради безумието на собственото си себеиздигане, идва момент, в който духовните очи на мощния владетел се отварят. Разумът му се възвръща. Възстановява се умът му; възстановена е възможността да разсъждава трезво, за да види собственото си окаяно състояние и да проумее кой всъщност е Единственият Път към свободата; възстановена е и царската му власт. Преминава през невиждано падение, но усеща и вкуса на истинското възстановяване. И той изговаря думи, които звучат навременно за всяка историческа епоха. Звучат актуално и днес. Изговаря думи, които само един излекуван от вируса „Вавилон“ може да изрече:

„А в края на тия дни аз, Навуходоносор, подигнах очите си към небесата; и разумът ми се възвърна, като благослових Всевишния и похвалих и прославих Онзи, Който живее до века, понеже владичеството Му е вечно владичество, и царството Му из род в род; пред Него всичките земни жители се считат като нищо; по волята Си Той действа между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му или да Му каже: Що правиш Ти? И в същото време, когато разумът ми се възвърна, възвърнаха ми се, за славата на царството ми, и величието и светлостта ми; защото съветниците ми и големците ми ме търсеха, закрепих се на царството си и ми се притури превъзходно величие. Сега аз, Навуходоносор, хваля, превъзнасям и славя небесния Цар; защото всичко, що върши, е с вярност, и пътищата Му са справедливи; а Той може да смири ония, които ходят горделиво.“ [6]

Бележки:

1. Библия, Даниил, глава 4, стих 30.

2. Philip Schaff, „History of the Christian Church, Volume I: Apostolic Christianity. A.D. 1-100.“, Christian Classics Ethereal Library, 1882, p. 235.

3. Александер Кравчук. Нерон, Издателство на Отечествения фронт – София, 1986 г., стр. 276.

4. Дмитрий Волкогонов – Триумф и трагедия. Политически портрет на Й. В. Сталин, Книга 1, Военно издателство, 1990 г., стр. 683.

5. Библия, Откровение, глава 17, стих 5.

6. Библия, Даниил, глава 4, стихове 34-37.

За пръв път статията е публикувана в списанието „Свобода за всеки“ – брой 63: „Проблемът с безбожието“