Витрината...

Беше уморена от дългото вървене. 
Загледа се в дървената пейка на отсрещния тротоар и пресече.



С последни усилия свали раницата от гърба си и я стовари върху дървените летви. Оправи дългото си черно манто. Пристегна шала около яката и седна. Кръстоса краката си. Извади кутията с цигари и запали.
После се облегна изтощена. 
Свечеряваше се.
Въпреки това усети някаква особена наслада. Изненада се, защото минути по-рано си мислеше, че от тялото й изтичат последните капки енергия, отредена й да движи физическото тяло.
Усмихна се.
Ясно. И този път не беше краят. 

Загледа се в минаващите около нея хора. После фокусът постепенно се замъгли и зад движещия се поток открои лъскавата витрина на „марковия” магазин.

Постепенно започна да очертава с поглед детайлите.
Манекени в „стоп-кадър” на някакво движение. Елегантни дрехи от последната колекция, гарнирани фино с аксесоари и модни допълнения. „Замръзнали” в полет падащи есенни листа. Обливаща златно-бяла светлина в леко лилавеещ оттенък.

Беше сигурна, че този натюрморт струваше цяло състояние.
И какво от това?
Хората, минаващи под „райската градина”, дори не я забелязваха. 
Едните със сигурност нямаха нужда, защото знаеха, че нямат възможност.
Те отдавна бяха свикнали с „поточната линия” от „Илиянци” и китайските контейнери. 
Другите изобщо не разбираха какво е това. За тях „аквариумът” може би беше плакат от сцена на постановка. Но те никога не ходеха на театър.
Третите... (тя не видя такива, но знаеше, че ги има) не минаваха от там, защото миналата седмица се бяха сдобили с още по-новата колекция от бутиците в Лондон, Париж и Милано.



Проектира „гледката” от мисли върху собствения си живот.
Та не е ли всеки от нас една витрина? Движеща се.

Как ли изглеждаме в очите на "другите", с които се разминаваме и отразяваме в тяхната прозрачност? Или непрозрачност?

Започна да си представя всички витрини на магазини и сгради, покрай които беше преминавала през живота си. После ги наслагваше като образ върху хората срещнала по Пътя.

Ами дааа....
Ние бяхме витрини.
Ходещи.

Някои от нас лъскави.
Други просто подредени. Но скучни.
Интересни.
Зад тъмни стъкла и прикрити.
Или ярко осветени, но... празни.
Натруфени, но безвкусни.

Скъпи.
Бедни.

Ако си харесаме нещо през витрината, влизаме.

След това - и по-често - излизаме разочаровани.

Веднъж, защото нямаме пари, за да си купим от предлагата стока.
Понякога, защото просто не знаем какво точно търсим.

Друг път, защото зад витрината откриваме продукти с изтекъл срок на годност. Или опит продавачът да ни „метне”. Някой път успява. 
После, обикновено, рекламацията се оказва трудна.

Тъжно е, когато трябва да излезем, защото не ни достигат стотинка-две, но се притесняваме да помолим за разбиране. 
А когато ни предлагат щедрост, въпреки недостига, се отказваме заради чувство за „гордост” или усещането за срам от „подаяние”... 
Все причини.

Много пъти след това съжаляваме.

Толкова, колкото и ако самите ние сме се оказали лоши търговци.
Зад нашата витрина.

А знаем ли всъщност как изглежда тя... между многото?