- Искам да изтеглите книгата ми от тираж! - Алекс се изправя рязко от стола си и стовари юмрук върху масата - Незабавно!

- Но ние още не сме издали книгата Ви! - възрази издателят, облечен в елегантен черен костюм с леко невписваща се тюркоазена вратовръзка с малки буквички по нея. - Още дори не сме я одобрили за печат...

- Именно! - извика още по-гръмогласно Алекс, а от устата му се разля въображаема пяна.

Навън беше слънчев пролетен следобед. Един от онези следобеди, които сякаш бяха създадени, само за да бъдат наблюдавани през прозореца от костюмирани снобари на средна възраст. Листата на дърветата тъкмо се чудеха зимното или лятното слънце прави кожата им по-секси за гъсениците и листните въшки, а самото слънце бе потънало в дълбок размисъл относно смисъла на съществуването си нощем, което резултираше в понижени емисии топлина. Две улични кучета се боричкаха до разпилян найлонов плик, пълен с отпадъци, и ако настоящото повествование беше излязло изпод пръстите на някой градски романтик, то те неминуемо щяха да изиграят почти незабележима, но изключително важна роля за алегоричното разгръщане на по-нататъшните събития. В случая обаче псетата нямат този късмет и единственото им предназначение в историята е да изядат тъпя боклук и вероятно да получат стомашни колики.

Колики, каквито Алекс сега продуцираше в строга ритмична последователност, и всеки стомашно-чревен спазъм изтласкваше поне по едно патосно изкрещяно изречение, разбиващо се с трясък в четирите солидни тухлени стени на издателството. На масата пред него лежаха 500 страници машинописна хартия, върху всяка една от които беше изписано едно-единствено изречение - точно по средата, без главна буква и без точка. От другата страна на масата едно продълговато, гладко избръснато лице се опитваше да избегне настоятелния поглед на Алекс. Овчарски скок с тръстикова клонка би му се отдал по-добре...

- Но... Не разбирам какво искате от нас. Искате да изтеглим книга, която дори не сме пратили в печатницата?

- Не, разбира се! Не ставайте смешен! - Алекс подобряваше световния рекорд по най-продължително вторачване в човешко лице - Искам да я издадете - в огромен тираж - и веднага след това да я изтеглите от книжарниците. Никой не бива да я купува! Никой не бива да я притежава!

Издателят се обърка още повече и ако ситуацията не беше толкова абсурдна, отдавна щеше да е повикал охраната. Понятието "охрана" обаче беше на двуседмична почивка на Хаваите, или на някое друго екзотично място, но не и в главата му. Очите му шареха неспирно между изцъкления поглед на Алекс и самотното изречение върху белите листи, което изчерпваше съдържанието на цяла една книга. Петстотин страници, крещящи едно-единствено нещо - без главна буква, и без точка. Петстотин абсолютно идентични паралелни вселени - дребни и невзрачни, незавършени, уродливи - които сякаш бяха унищожили всички светове около себе си и сега се канеха да сторят същото и с нашия.

- Да я издадем...? И да я спрем...?! Къде е логиката? - настояваше издателят.

- Там където винаги е била - в своето собствено съществуване!

- Моля?

- Хората имат нужда да знаят, че логиката съществува. Те не искат непременно да знаят смисъла ù. Няма нужда да я разбират, стига да знаят, че я има...

Слисаният издател понечи да каже нещо, но мисълта му застина между два неосъществени електрически импулса и се сгромоляса във все по-разширяващата се бездна някъде из центровете за адекватност в съзнанието му.

- Но тук не става дума за логиката! Макар принципът да е същият. - Алекс прояви издайнически признак на нещо човешко в себе си - мигна три пъти последователно, след което продължи уверено - Тази книга съдържа нещо изключително опасно и същевременно жизнено необходимо за хората. В нея се крие смисълът на живота!

- Но... - издателят посегна инстинктивно към прилежно подредените листи, но гласът на Алекс спря намерението му по средата.

- Хората имат нужда да знаят, че той съществува! Че животът има смисъл. Какво по-удачно и неоспоримо съществуване на един смисъл от съществуване върху хартия? В книга. Книгите винаги са били паметта на времето и нагледно доказателство, че то е съществувало и съществува. Книгите са време, което можеш да напечаташ и издадеш. Книгите са време, което може да се купи! Книгите са време, което можеш да докоснеш, да разгърнеш, да помиришеш. Да вдишаш! Книгите са време, което можеш да смачкаш с ръце!

Алекс инстинктивно смачка с ръце няколко въздушни молекули. Атмосферата наоколо не усети нищо.

- Защо тогава никой не бива да купува тази книга? Щом тя е доказателство за смисъла на живота, защо да не може никой да си купи това доказателство? Да си купи малко смисъл за себе си? - издателят малко по малко излизаше от първоначалното вцепенение и недоумение и първите му по-смели опити да навлезе в тона на разговора, дирижиран от странника пред него, му подействаха някак освежаващо. Като дългогодишен деец в сферата на книгоиздаването, той съвсем беше забравил тръпката действително да говори за книги. Всичко, до което се свеждаха професионалните му разговори от незапомнени времена насам, бяха хонорари, сделки, рекламни договори и още рекламни договори.

Алекс седна с отривисто полу-завъртане около оста си, кръстоса маниерно крак върху крак, постави ръцете си върху нозете, сякаш чакаше всеки момент някой йоркширски иконом с префърцунено затъкнат в джоба на сакото си монокъл да му донесе следобедния чай, и със спокоен, замислено-отнесен тон продължи:

- Защото хората не искат наистина да знаят какъв е смисълът на живота! Те само се преструват пред себе си и пред другите, че искат да узнаят. В действителност им стига да знаят, че смисъл има. Помислете си само - Вие как бихте се почувствали ако разберете, че смисълът на живота Ви е бил точно противоположното на това, което сте правили цял живот? Бихте ли се отказали от себе си, от това, което сте? Защото човек е това, което са действията му. Готов ли сте да станете друг човек, дори и това да не ви се нрави?

- Хм... - издателят сбърчи вежди - Така поставени нещата...

- Нещата не могат да са поставени другояче! Нещата са такива, каквито са. Хората са такива, каквито са. А именно - суетни. Суетни и страхливи. Повярвайте ми, никой не би искал да е пълен господар на собствената си съдба, защото това е твърде тежка отговорност, а никой не иска да поема прекалено голяма отговорност. Защото е ужасèн от перспективата да трябва да плаща последствията сам. Затова е възникнала и нуждата от общество - за да снема част от гигантската отговорност на живота от плещите на индивида. Колективна отговорност - това е цивилизацията, а не колела, парни двигатели и върховенства на закона.

- Колективна отговорност като колективен смисъл на живота? Всеки поема част от смисъла на съществуването си, защото е непосилен да понесе целия смисъл върху себе си, така ли да Ви разбирам?

- Не съвсем... Малко се отплеснах за обществото и моля да ме извините! Мисълта ми беше, че на хората им е достатъчно - не! необходимо им е - да знаят за съществуването на смисъл, и те непременно искат доказателства за това. Но ако действително разберат смисъла на живота, то те ще загубят своя собствен смисъл да живеят. Ако ме разбирате правилно.

- Мисля че ви разбирам - колективният смисъл изяжда частния. Смисълът на живота обезсмисля живота, това ако не е парадокс!

- Парадокс е! Както е парадокс и това, което ще направите с моята книга - ще я издадете в милионен тираж, ще ù спретнете скъпо струваща реклама, която ще разтръби, че в нея се разкрива смисълът на живота и още преди да са отворили книжарниците, ще я изтеглите от тираж! Читателите ще я обожават, въпреки, че няма да са прочели и думичка от нея! Това ще е вашият бестселър, който няма да продаде и една бройка!

Алекс се изправи, като отново придоби развълнувания си вид от началото на разговора, когато наблягаше на тропането по масата пред говоренето. Издателят, който беше седнал в креслото си без изобщо да забележи това, също се изправи и подаде делово ръката си. Трепереше едва доловимо. По бузите му се стичаха невидими сълзи. Сълзи на уплах, радост, печал и триумф ведно. Миришеха на пролет. В душата му действително разцъфваха дървета и буйни храсти. Сипеше се лек пролетен дъжд, който попиваше в буйно туптящото му сърце. Алекс отиграно пое хватката и стисна силно издателската китка, принуждавайки я да изпука от удоволствие. Пактът за смисъла ни живота бе сключен, а потта от него покапа по петстотинте бели листи, намокри черното мастило и накара изречението да се усмихне.

- Почакайте! - извика издателят ненадейно иззад гърба на вече напускащия стаята Алекс. - Но това изречение няма никакъв смисъл! - едва сега действително беше прочел какво пишеше на всяка една от петстотинте бели страници.

- Именно! - усмихна се Алекс и затвори вратата след себе си.

Издателят дълго гледа затворената врата, проследявайки невидимите стъпки на Алекс някъде отвъд дебелата, облицована с изящен тапет стена, след което хвана най-горния лист и заби поглед в него. Изречението все така му се усмихваше загадъчно с влажна мастилена усмивка - без главна буква и без точка. Усмихна му се и той и го пусна небрежно върху останалата купчина.

Листът полетя за няколко милисекунди, грациозно кацна върху братята си близнаци и блажено заспа - с мастилена усмивка на лице, която гласеше:

яжте повече мандарини